Рекс го опита и кимна.
— Не е лошо! — погледна я усмихнат. — Защо не седнеш на коленете ми? От десетилетия тийнейджърка не ми е сядала на коленете. Впрочем, купих си нов анцуг за джогинг. Той е ослепително жълт. Харесваш ли жълтото?
Жълти бяха и папките, в които Дженифър беше сложила страниците на сценариите. Тя възприе неговото споменаване за цвета като игра и се запита докога искаше да я продължи.
— Жълто ти отива много — подчерта тя. — Още едно мартини?
— По-добре не, предпочитам да запазя главата си ясна — погледна я внимателно в лицето. — Какво се е случило, Дженифър, да не би да си имала ядове? Толкова си особена.
— В работата си имам ядове и при това не малки. Но това няма да те заинтригува. Нали работиш за конкурентите.
— Джени, разбрахме се да забравяме за работата си, когато сме заедно — напомни й той спокойно. — Опитай се поне малко да се придържаш към това. Можеш ли за няколко часа да забравиш, че стоим в противникови лагери?
— След всичко, което е станало, ми е трудно — тя го погледна изпитателно. — Можеш ли да разбереш това?
— Не ми задавай гатанки. Откъде мога да знам какво ти се е случило?
Дженифър не можеше повече да се сдържа.
— Някой от „Хайлайтс“ е откраднал сценариите и ги е продал на „Мирър“ — избухна тя. — А с това се разминахме и с голяма поръчка. И ти имаш смелостта да ме питаш какво е станало?
— Обикновена история — добави той. — Къде си държала сценариите?
— Знаеш много добре. Те бяха тук, в чекмеджето на писалището ми. Ти знаеше за това, Рекс!
Очите му се присвиха, но той все още запазваше спокойствие.
— Да не би да ме подозираш, че съм взел сценариите?
— Не съм казала това — възбудено се разхождаше напред-назад по терасата. — Рекс, искам да не си ти. Но ти беше единственият, който беше при мен през уикенда и работиш за „Хайлайтс“. Знаех си, че все някога щеше да се стигне до криза в отношенията ни. — Тя се спря пред него и го погледна обвиняващо в лицето. — Защо го направи, Рекс? Да не би това да ти беше реваншът? Искаш с това да ми кажеш, че „Хайлайтс“ за теб е нещо повече, отколкото аз?
— Значи ме обвиняваш, че съм се промъкнал тайно в кабинета ти и съм откраднал проектите ти? — запита той объркан.
— Кой друг би го направил?
Той скочи и взе жилетката си.
— Ще бъде по-добре веднага да си отида.
— Това също е типично за теб. Вместо да се защитаваш, се спасяваш с бягство. Да не би гузната ти съвест да те кара да постъпваш така?
— Нямам какво да допълня — рече той резервирано. — Но смятам за безсмислено да продължа да поддържам връзка, в която липсва доверие. Ако ти наистина ме подозираш, че съм откраднал идеите ти, мога само да съжалявам. Жалко, че всичко между нас трябваше да завърши така, Дженифър. Наистина имах да ти казвам толкова. Но с подозрението си ти разруши всичко. Не мога да остана заедно с жена, която счита партньора си за способен на такова нещо. Всичко хубаво завинаги. Мен няма да ме видиш повече тук!
— Рекс, не си отивай така! — извика тя объркана. — Нека поговорим спокойно. Не разбираш ли, че трябваше да те подозирам? Освен теб, никой не беше през уикенда при мен. Рекс, почакай малко!
Тя тичаше след него докато той с непоколебими крачки се насочи решително към изхода.
— Какво ще стане сега с всички тези неща, които донесе?
— Подари ги на нуждаещите се от мое име — рече той равнодушно. — Повече нямам какво да добавя.
Дженифър остана на прага на вратата. Видя как Рекс хвърли на задната седалка донесената от него чанта и си тръгна, без да я погледне. Обхвана я чувство на празнота. Едва сега разбра колко самотна беше. Тя беше загубила Рекс. Този път завинаги.
Когато се върна на терасата, видя как маймунката се присламчва към пакетите с покупки. С крадлива гримаса извади един банан, скочи в креслото и започна да го бели.
Дженифър я изгледа глуповато. Очите й се напълниха със сълзи. Със страх си мислеше за дългите самотни часове, които я очакваха.
Рекс не остави нещата неизяснени. Държанието на Дженифър го беше разочаровало неизмеримо. Той беше повярвал твърдо в чувствата й към него и му беше непонятно, че тя можеше да го подозира така. Въпреки това искаше да направи опит да разкрие кражбата.
Няколко дена след случилото се потърси Бил Тейлър, мениджъра на „Хайлайтс“. Той беше доста натежал мъж, по чиято фигура можеше да се съди, че обича хубавите и обилни обяди. Кръглото му лице с увиснали розови бузи излъчваше добродушие, което можеше да излъже всекиго. Зад любезната външност на Бил се криеше пресметлив делови мъж, който безмилостно преследваше целта си.