Капитанът се наведе над сандъка и повдигна капака на втора, малко по-малка, но по-пищно украсена ракла от злато и тъмно дърво и започна да разгръща един след друг пластове син плат. Сърцето му туптеше толкова силно, че сякаш щеше да изскочи от гърдите му. За миг замръзна, вторачен в съдържанието на раклата, а отражението, което идваше от вътрешността на раклата, осветяваше лицето му . После капитанът внимателно върна синия плат и капака на местата им. Хората на Тарса поставиха втория капак на мястото му.
– Мисията ни тук приключи! – заяви капитанът и гласът му отекна в залата.
Той поведе хората си навън. Чистият хладен въздух беше приятен, освежи потното му лице и прочисти праха от дробовете му. Капитанът нареди на скитите да вдигнат каменната плоча и да я върнат обратно на мястото ѝ. После огледа стената. Никой не би заподозрял, че камъкът прикрива отвор.
Колоната пое обратно по пътя, по който бе дошла. Сега, без тежкия сандък, те се движеха по-бързо и се запътиха право към реката.
На наклонения бряг се издигаше дървена сграда, чиито големи врати бяха обърнати към водата. Капитанът огледа вътрешността ѝ. Когато излезе, изглеждаше доволен. Нареди на Тарса и хората му да приготвят хубава вечеря и да се наспят добре.
Призори неуморният капитан събуди хората си. Конете извлякоха от склада дървена лодка и я закараха до реката. Всъщност тя беше наполовина лодка наполовина сал, дълга около петнайсет метра, широка – три-четири и имаше малка водоизместимост. Рулят се управляваше с дълъг лост.
Качиха конете на лодката и я избутаха в реката, за да уловят течението. Плаването по реката се оказа по-страховито от пътешествието по море. Лодката се блъскаше в плитчини и носени от водата дървета, въртеше се в бързеи и опасно приближаваше крайбрежните скали. Когато се озоваха в устието на реката и зърнаха кораба, който ги чакаше на котва, скитите нададоха радостни викове.
Екипажът на кораба им помогна да издърпат лодката на брега. Докато капитанът описваше в дневника пътуването, моряците и скитите се отдодоха на празнуване. Празненството продължи до късно през нощта.
Въпреки това станаха много преди зазоряване. Слънцето едва се бе показало над дърветата, когато вдигнаха котва. С помощта на гребците и на вятъра корабът бързо се върна в залива. Гребците здраво натискаха греблата. Като всички останали и те нямаха търпение да се върнат у дома.
Въодушевлението на борда обаче внезапно бе помрачено. Иззад един остров се показа кораб и препречи пътя им.
Капитанът нареди да сложат греблата в скобите и да свият платната. После се качи на една от големите глинени делви с вода на носа, за да огледа по-добре чуждия кораб. На борда му не се забелязваше никакъв признак на живот, а палубата се виждаше неясно заради ракитената ограда за предпазване на товара.
Без съмнение това беше кораб от Тарсис. Имаше същите елегантни линии като собствения му кораб. Палубата беше дълга и права, а извитата кърма и украсеният с дървена конска глава нос гордо се издигаха над водата. Острите очи на капитана забелязаха важни разлики между двата кораба. Този странен плавателен съд беше строен за търговия, по после бе пригоден за война.
Носът на непознатия кораб беше подсилен не с дърво, а с бронз, превръщащ го в заострен клюн, който можеше да изтръгне сърцето и на най-здравия плавателен съд. Масивното главно гребло и греблата по двата борда можеха да служат за стенобойни машини.
Скитският военачалник се приближи към капитана.
– Да изпратим ли няколко души да огледат?
Капитанът се замисли. Финикийски кораб не би трябвало да представлява заплаха за тях, но не съществуваше абсолютно никаква причина този съд да се намира тук. Макар и не враждебни, действията му определено не бяха приятелски.
– Не – отговори капитанът. – Ще чакаме.
Изминаха пет минути. После десет. След двайсет минути видяха раздвижване. Няколко силуета се прехвърлиха от бойния кораб в една лодка. Тя приближи толкова, че да могат да се чуват. На греблата седяха четирима мъже. Пети стоеше на носа с разкрачени крака и пурпурният му плащ се вееше зад него като разхлабено платно. Мъжът сви ръце на фуния около устата си.
– Поздрави, братко! – извика той.
– Поздрави и на теб, братко! – отвърна изненадан капитанът. – Как се озова тук?
На лицето на новодошлия се изписа престорено учудване и посочи към бойния кораб.
– Така, както и ти, Менелик, с кораб от Тарсис.
– С каква цел, Мелкарт?
– За да се съюзим отново, мили братко.