— Разбрах — каза той внезапно. — Не сте заспали, защото сте болен.
Гласът му сега звучеше меко, от него изчезнаха изкуствените груби нотки, но стана по-ясен акцентът, макар че бях готов да се закълна, а и някои негови изрази потвърждаваха увереността ми, че пред мен стои мой съотечественик.
Или пък се опитва да се представи за такъв…
Впечатлението се раздвояваше. Озареното от вътрешна духовна светлина лице на чужденеца, чудесните умни очи, които не лъжеха, не умееха да лъжат, всичко това предизвикваше доверие. Но останалото! Преправеният глас. Глупавата роля, която непознатият се опита да изиграе… Мен, най-обикновения човек, той разглежда, като че ли вижда за пръв път хора — как да разбирам това?!
Най-лошото от всичко беше комбинезонът му. Той не можеше да бъде продукт на човешки ръце, защото тъканта му… Тя поглъщаше светлината! Нито блясък, нито преливане, нито една гънка не беше в сянка и все пак този саван на мрака по някакъв необясним начин не само релефно очертаваше тялото, но и показваше всяко движение на здравите мускули, макар че пълната липса на светлини и сенки трябваше да направи това невъзможно. Толкова невъзможно, че прозаичната светлина на нощната лампа съвсем не отведнъж ми показа тази неестествена особеност на облеклото му. Но когато най-после я забелязах, по-точно казано, когато съзнанието я възприе и оцени, то сякаш под черепа ми премина мъхната лапа с остри нокти.
— Кой сте вие?! — извиках аз.
— Човек — изглежда нервността ми искрено учуди, даже огорчи непознатия. — Наистина, не съвсем такъв като вас.
— Не съвсем… Нещо като онази девойка?!
— Нищо подобно! Тя беше обикновен фантом. Не разбирам реакцията ви.
— Ах, значи така… — Въпреки нежеланието ми в мен внезапно се пробуди иронията. — Значи, нищо особено, всъщност обикновен призрак…
— Не призрак — пришелецът се намръщи с досада. — Фантом. Това са различни неща, тъй като фантомите за разлика от призраците съществуват физически.
— Радвам се да го чуя… Много, много интересно, особено когато започват да те нападат…
— Това е досадно, по наша вина, стечение на обстоятелствата, извинете ни, моля ви.
— Е, какво пък толкоз! Един… ъ-ъ… фантом повече, един по-малко, дреболии!
Махнах с ръка, което предизвика усмивка на лицето на госта.
— Странно — каза той. — Струваше ми се, че хуморът и мистиката са несъвместими. Въобще, аз си представях един мистик малко по-другояче.
— Един мистик ли? — аз се задъхах от възмущение. — Кой тук е мистик?!
— Вие.
— Аз?!
— А нима не?
Той посочи разпятието.
— Не е мое — казах рязко, защото се разсърдих не на шега и вече не чувствувах никакъв страх. Който и да беше този нощен гост, той нахлу в моя свят, в моята действителност, която аз съвсем не смятах да отстъпвам на никакви пришълци, та макар и да бъдат три пъти фантоми или някакви си други, от друго измерение, биороботи. Сърцето ми биеше бавно, аз бях спокоен като арктически айсберг.
— Не е мое — повторих. — При това да си мистик и вярващ не е едно и също. Но това не ви засяга.
— Прекрасно! — възкликна гостът от неизвестното. — Но щом не вярвате в нищо подобно, защо се съмнявате, че аз съм човек?
И още пита!
— Има факти и логика — промърморих.
— Нима те опровергават думите ми?
— И още как! Призрачната девойка. Вашето покривало…
— Покривало? — Той погледна дрехата си с недоумение. — Не разбирам…
— Светлината — поясних. — Няма сенки.
— А-а! Е, й какво от това?
— Няма такава материя.
— Но точно това потвърждава думите ми! Именно човекът създава това, което го няма.
— Или извънземният разум…
— Който в момент на уплаха (а вие, да си призная, тогава ме уплашихте) извиква на руски? Къде ви е логиката? Нима не е ясно, че аз съм обикновен човек, само че от друг век?
За секунда онемях. Това трябва да се смели. От друг, значи, от някой бъдещ век… Н-да…
— Да допуснем — казах на края. — А девойката?
— Какво — девойката? Отклонение от нашата действителност. Обикновен фантом, вече ви обясних. Та на ли познавате холографията!
— Но нейните образи не се разхождат нощем! Не нападат хората! А още по-малко се местят във времето. Това е невъзможно, фантастика!