Тръгнахме пеш към масжеда, на пет преки от хотела ни, през улици, задръстени от продавачи, които шумно предлагаха запасите си от молитвени камъни. Други търговци разнасяха красиви бродерии и бижута, изработени от тюркоази. От високоговорителите се носеха тътнещи молитви.
Масжедът, с фантастични куполи и минарета, беше най-големият, който бях виждала до този момент. Пробихме си път пред тълпи правоверни и спряхме до външен басейн да се измием преди молитвата. След това последвахме един водач, който ни преведе през широк двор и през цяла редица различни зали, застлани с великолепни персийски килими и с огромни, обковани със злато и сребро огледала по стените. Гигантски полилеи осветяваха пространството и светлините им се отразяваха в огледалата и заслепяваха очите ни.
Като се приближихме към харама, мъжете и жените се разделиха. Двете с Есей и децата се опитвахме да си пробием път през тълпата възторжени поклонници, за да стигнем харама и да се помолим на Аллах да изпълни желанията ни, но на няколко пъти ни изтикваха встрани. Най-сетне се оттеглихме към мястото, отделено за молитви.
Малко по-късно Есей реши да опитаме пак. Тя притисна Мариам в ръцете си и се хвърли в тълпата богомолци. Двете с Махтоб останахме зад нея. Най-сетне тя успя с яростна упоритост да достигне харама и вдигна Мариам високо над тълпата, за да може момиченцето да докосне гроба.
По-късно Муди ми се развика, че не съм дала и на Махтоб тази възможност.
— Утре ти ще вземеш Махтоб — каза той на Есей.
Три дни преминаха в религиозен екстаз. Аз все пак успях да си пробия път до харама и когато докоснах гроба, помолих Аллах най-искрено да ми изпълни само едно желание — да ни позволи двете с Махтоб да се върнем благополучно в Америка, така че да видя баща си, преди да умре.
Поклонението ме разтърси дълбоко, усещах, че съм повярвала в религията на Муди. Разбира се, това беше плод на моето отчаяние, съчетано с магията на заобикалящата ме обстановка. Каквато и да беше причината, аз бях повярвала в силата на харама. През четвъртия ни ден в Мешхед реших да повторя свещения ритуал с цялата преданост, на която бях способна.
— Искам да отида при харама сама — казах на Муди. Той не ме попита нищо. За него беше също очевидна моята отдаденост на вярата. Той дори се усмихна едва-едва, с което показа, че е доволен от промяната у мен.
Излязох рано от хотела, преди още другите да се приготвят, за да отправя за последен път своята единствена и най-искрена молитва. Като пристигнах, с удоволствие открих, че съм изпреварила тълпата. Лесно стигнах да харама, подадох няколко риала на един свещенослужител, който се съгласи да се моли за мене, за моето неизказано желание, после седнах до харама и останах така, потънала в съзерцание. Отново и отново повтарях молбата си към Аллах и почувствах как ме обхваща странен покой. Интуитивно усещах, че Господ ще отговори на молбата ми. И то скоро.
Като късчета от мозайка нещата започнаха едно по едно да се наместват в мисълта ми.
Веднъж Муди ни заведе в дома на Амех Бозорг, без да си дава труд да се преоблече в обичайните одежди за посещения, които представляваха нещо като развлечена пижама. Остана по костюм и само след минута бе въвлечен в ожесточено пререкание със сестра си. Преминаха на шустарийски диалект — езика, на който бяха говорили като деца, тъй че нито Махтоб, нито аз можехме да разберем за какво става дума, но по всичко личеше, че това е продължение на някакъв стар спор.
— Трябва да изляза! — внезапно каза той. — Ти и Махтоб оставате тук.
След това двамата с Меджид бързо излязоха.
Не ми се искаше да оставаме в тази къща, която бе свързана с толкова печални за мен спомени, нито пък да остана насаме с някой от нейните обитатели. Махтоб и аз се отправихме към задния двор с басейна, за да се посгреем на слънцето и да се усамотим.
За мое разочарование Амех Бозорг ни последва.
— Скъпа моя! — каза тя меко.
Амех Бозорг ме бе нарекла „скъпа моя!“ После ме обгърна с огромните си ръце. Говореше на фарси, като използваше прости думи, които или сама успявах да разбера, или Махтоб можеше да ми преведе.
— Много, много, много ми е мъчно за тебе, скъпа моя. Тя се хвана за главата и заплака:
— Иди на телефона. Обади се на семейството си. „Това е уловка“ — си помислих.
— Не — казах аз. Махтоб й преведе думите ми. — Не мога, защото Муди не ми позволява да се обаждам. Не съм получила разрешението му.
— Не, обади се на семейството си — настояваше Амех Бозорг.
— Татко ще се ядоса — каза Махтоб.
Амех Бозорг ни изгледа изпитателно. Погледнах я право в очите. „Какво става тук? — се чудех. — Дали е капан, който Муди ми е поставил, за да ме изпита дали ще му се подчиня? Или нещо се бе променило, нещо, за което нямах понятие?“