— Ще поканим Чамсей и Зарий, Елън и Хормоз, Малихех и семейството й.
Малихех беше наша съседка, която живееше в малкия апартамент под голямата ни спалня. Не говореше английски, но се държеше много мило с мен. Всеки ден научавах по малко фарси от нея.
Гостите, които Муди възнамеряваше да покани, показваха колко се е променил кръгът на приятелите ни и колко се е подобрило отношението на Муди към Елън и Хормоз. Беше оценил навременната им помощ в труден за нас момент. През този относително спокоен период в бурния живот на Муди желанието му да се сближи с Елън и Хормоз беше едно мълчаливо признание, че неприятностите ни изцяло или отчасти се дължаха на безумието му.
Махтоб не искаше готова торта. Предпочиташе аз да я направя. Това бе сериозно предизвикателство. Надморската височина на Техеран и метричните означения върху скалата на фурната обрекоха на провал всичките ми сладкарски способности. Тортата стана чуплива и суха, но Махтоб я хареса и се прехласна по евтината пластмасова кукла, която поставих в средата.
Тази година рожденият ден на Махтоб съвпадна с един от безбройните религиозни празници. Беше неприсъствен ден и затова решихме да поканим гостите на обяд, а не на вечеря.
Приготвих печено говеждо с различни гарнитури.
Всичко беше готово, гостите бяха пристигнали, с изключение на Елън и Хормоз. Докато ги чакахме, Махтоб отвори подаръците си. Малихех й донесе кукла на популярния герой от иранските анимационни филми Мишлето Муш, с огромни оранжеви уши. Чамсей и Зарий бяха приготвили за Махтоб наистина специален подарък — ананас, който беше много рядко срещан плод тук. Двамата с Муди й подарихме комплект блуза и панталони в нейния любим цвят — лилаво, и колело, произведено в Тайван, което струваше четиристотин и петдесет долара.
Почакахме още известно време, но най-накрая седнахме на масата без Елън и Хормоз. Те пристигнаха късно следобеда, изненадани, че сме свършили с яденето.
— Ти ми каза вечеря, а не обяд — сопна се Елън ядосано.
— Грешиш — отвърнах й аз. — Станало е някакво недоразумение.
— Ти все нещо не разбираш — развика й се Хормоз. — Винаги закъсняваме или подраняваме заради теб. Все ще объркаш нещо.
Хормоз си изкара яда върху Елън пред останалите гости, а тя стоеше с покорно сведена глава.
По този начин Елън мълчаливо допринесе за твърдото ми решение да избягам от Иран. И да не беше нейният пример, пак щях да се опитам, но този случай ме убеди, че време за губене няма. Всеки ден, прекаран в Иран, увеличаваше опасността да заприличам на нея.
Животът ни бе достигнал повратна точка. Сега бяхме значително по-добре и в това се криеше опасността от примирение. Беше ли възможно да намеря относително щастие с Муди тук в Иран? Положение, което би било за предпочитане пред реалните рискове на бягството.
Всяка нощ, когато си лягах с Муди, си давах сметка, че отговорът може да бъде недвусмислено отрицателен. Отвращавах се от човека, с когото спях, и нещо още по-важно — боях се от него. Сърцето ми подсказваше, че новият му изблик на ярост е само въпрос на време.
Сега, когато можех да използвам телефона и да отскачам за малко до посолството, поднових усилията си да намеря някой, който би могъл да ни помогне. За съжаление най-сигурният ми човек, изглежда, се бе изпарил в горещия въздух на лятото. Телефонът на мис Алави не отговаряше. Направих още един опит да се свържа отново с Рашид, чийто приятел прехвърляше хора през турската граница. Той отново отказа да вземе със себе си дете. Трябваше да намеря някой друг. Но кой? И как?
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Бях вперила поглед в адреса, надраскан набързо върху парче хартия, подадено ми от… Някой.
— Иди на този адрес и попитай за шефа — ми обясни този Някой.
Да разкрия самоличността на този мой благодетел би означавало да го обрека на смърт в ръцете на Ислямска република Иран.
Адресът беше на кантора, намираща се в другия край на града, което означаваше безкрайно пътуване през натоварените улици, но аз бях решена да тръгна веднага, въпреки опасностите. Бяхме заедно с Махтоб. Минаваше обяд и не знаех дали ще успея да се прибера преди Муди. Свободата ми даваше смелост. Ако се наложеше, щях да купя нещо, каквото и да е, и да излъжа Муди, че сме се забавили по магазините.
Реших, че не мога повече да чакам. Трябваше веднага да отида.
За да спестим време, взехме по-скъпото телефонно такси вместо обикновеното оранжево. Въпреки това пътуването беше дълго и досадно. Махтоб не попита къде отиваме, може би усещаше, че има неща, за които е по-добре да не знае.