— Едно такси не знаеш да спреш! — рече той.
— Знам. Нали всеки път те наблюдавам как го правиш. Обясних му, че ще изляза на улица Шариати и ще кажа:
„Седа зафар“, което значи, че ни е нужно такси, което пътува по посока на улица Зафар.
— Трябва да бъдеш упорита — рече Муди. Ще бъда.
— Добре — съгласи се той и си легна отново. Зимната утрин ни посрещна с леден дъх, но аз не му обърнах никакво внимание. Отне ми доста време да спра такси. Най-сетне с риск на живота си почти се хвърлих пред една кола, но важното е, че успях. Факт е, че можех да се оправям из Техеран, а това ме приближаваше с крачка към възможността да се измъкна от него и страната.
Таксито бе пълно с иранци. Бавно се промъкваше през задръстванията. Шофьорът натискаше ту газта, ту спирачката, ту клаксона и неистово ругаеше ислямските си братя — наричаше ги „саг“, един особено злобен епитет, който буквално значи „куче“.
Пристигнахме навреме и без инциденти. Когато обаче четири часа по-късно на път към къщи застанах пред училището и започнах да правя отчаяни опити да спра оранжево такси, един бял пакон, местно производство (най-често срещаната кола в Иран), в която се мъдреха четири жени в черни чадори, бавно мина край мен в дясното платно. За моя изненада жената на предната седалка свали стъклото и ми извика нещо на фарси.
„Дали не пита за посоката“ — зачудих се аз.
Колата спря при завоя съвсем наблизо. Четирите жени излязоха и хукнаха към нас. Стискаха чадорите под брадичките си и крещяха нещо в един глас.
Недоумявах с какво може да съм разгневила тези жени, когато Махтоб отвърна на безмълвния ми въпрос.
— Сложи си хубаво русарито — подсети ме тя. Докоснах шала си и усетих, че оттам светотатствено се подават няколко кичурчета коса, така че побързах да смъкна русарито надолу. Четирите жени се върнаха в пакона и отново потеглиха. Спрях едно оранжево такси и с Махтоб се прибрахме у дома. Муди се чувстваше горд от постижението ни, а аз бях особено доволна, въпреки случката с четирите жени в белия пакон.
На следващия ден госпожа Азар ми обясни загадката.
— Вчера забелязах, че ви се случи неприятност — каза ми тя. — Видях онези жени, които се втурнаха към вас, докато се опитвахте да спрете такси. Тъкмо тръгвах да ви помогна, когато те си отидоха.
— Кои бяха? — попитах я аз.
— Пасдар. Това бяха жени пасдар.
Е, най-после равенство. Специалните полицейски женски служби имаха толкова власт, колкото и колегите им от противоположния пол. Те следяха за задължителното облекло на жените.
Двайсет и пети декември 1984 година беше най-тежкият ден в живота ми. Не се случи нищо особено и именно това бе причината за страданието ми. Не можех да зарадвам Махтоб с коледен подарък, а при сегашните обстоятелства дори не исках и да правя опит, за да не събуждам носталгията й. През този ден мислено бях у дома в Мичиган с Джо и Джон, с родителите ми. Муди не ми позволи да им се обадя и да им пожелая весела Коледа. Не бях говорила с Хелън от няколко седмици, откакто ме предупреди за загадъчните жени, които ме търсели. Нямах никакви новини за състоянието на татко, никакви новини за синовете си.
В Техеран този ден не се празнува, а това означаваше обикновен учебен ден за Махтоб. Настиналият Муди ме обвини, че съм лоша съпруга, щом стоя с Махтоб в училище.
— Трябва да си дойдеш у дома и да ми приготвиш пилешка супа — каза той.
— Тя няма да иска да остане сама в училище — отвърнах му аз. — Знаеш го много добре. Насрин ще ти приготви пилешка супа.
Муди ме изгледа мъченически. И двамата знаехме, че Насрин е ужасна готвачка.
„Дано пилешката й супа те убие, помислих си аз. — Или простудата.“ Право да си кажа, все се молех: „Боже, нека му се случи нещо. Нека го убие бомба. Нека получи сърдечен пристъп.“ Знаех, че е грешно да храня такива помисли, но те непрекъснато се въртяха в главата ми.
Този ден учителките и персоналът направиха всичко възможно, за да ме поразвеселят.
— Весела Коледа! — рече ми госпожа Азар и ми връчи едно пакетче.
Отворих го — красиво илюстрирано кратко издание на „Рубаят“ на Омар Хаям. Стиховете бяха на френски, английски и фарси. Ханум Шахин бе толкова правоверна вярваща, че не можех и да допусна, че смята Коледа за нещо специално. Тя обаче ми подари няколко ислямски образователни книги, в които бяха подробно описани правилата и изискванията, свързани с молитвите, свещените празници и другите религиозни ритуали. Книгата, която ме заинтригува най-силно, бе английски превод на иранската конституция. Започнах да я чета внимателно още същата сутрин и продължих със същото темпо през следващите няколко дни, като търсех грижливо онези пасажи, които засягаха правата на жените. Един от дяловете се отнасяше до семейните проблеми. Ако се окаже, че иранката има конфликт с мъжа си, тя може да се отнесе до определен отдел в някакво министерство. Семейството се проучва с помощта на двамата съпрузи, които са задължени да се подчинят на решението на арбитъра, който, разбира се, е иранец. Отхвърлих тази стратегия.