— Хайде, идвате с нас! — рече тя. Издърпах ръката си.
— Трябва да поговорим — рекох. — Какво става?
— Търсим ви от седмици насам! — отвърна жената. — Просто идвате с нас и толкоз.
Тя отново ме хвана, а с другата си ръка се опита да дръпне Махтоб, която се сви от страх и нададе остър писък.
— Трябва да дойдете с нас веднага! — рече жената.
— Нямате друг избор. Или тръгвате сега, или няма да ви помогнем.
— Вижте, та аз дори не ви познавам. Кажете ми поне как научихте за мен? Какъв е планът ви?
Жената заговори бързо, като се опитваше да успокои Махтоб, и в същото време нервно се озърташе наоколо с надеждата, че сцената няма да привлече вниманието на полицията.
— Аз съм Триш. Джуди ти е казала за нас. Говорим с нея всеки ден. Знаем как да те измъкнем от страната.
— Как? — попитах настоятелно.
— Ще те отведем в един апартамент. Може би ще се криеш месец, а може и дни, дори часове — не знаем. После ще те измъкнем от страната.
Шофьорката излезе от колата, за да разбере защо се бавим. В нейно лице разпознах „диабетичката“, която бе търсила Муди. Триш я представи — това бе Сюзън.
— Е, добре, кажете ми какъв е планът ви — казах аз. — Сигурно ще го приема.
— Измислили сме го, но не искаме да ти го кажем — увери ме Триш.
Главата ми пламна от въпроси и аз твърдо реших да не влизам в колата на тези две превъзбудени жени, докато не получа отговор поне на някои от тях.
— Приберете се у дома и изпипайте докрай плана си — обърнах се аз към тях. — Ще се видим пак, когато е напълно готов и тогава ще дойда.
— Ние сме зарязали всичко и по цял ден обикаляме из улиците, за да ви търсим. Сега е вашият шанс. Тръгвайте с нас или забравете за всичко!
— Моля ви, дайте ми едно денонощие, обмислете докрай нещата.
— Не. Сега или никога.
Поспорихме няколко минути на улицата, но аз не можех да предприема толкова бързо ход, който щеше да ми осигури свободата. Ами ако двете с Махтоб трябваше да се крием в апартамента, а те да не са в състояние да измислят нищо? Колко време можеха да останат необезпокоявани една американка и дъщеря й в страна, която открито ненавижда Америка?
Най-после им рекох:
— Е, добре, довиждане.
Триш се обърна и отвори вратата на колата. Кипеше от ярост:
— Ти не желаеш да го напуснеш — извика тя. — Никога няма да го напуснеш. Просто така си говориш и караш хората да ти вярват. Но ние вече не ти вярваме. Ти наистина искаш да останеш тук.
Колата потегли и се вля в оживеното улично движение на Техеран.
Двете с Махтоб останахме сами — странно сами сред тълпата пешеходци. Гневната реч на Триш още звучеше в ушите ми. Защо не се бях възползвала от възможността да възвърна свободата си? Възможно ли бе в обвинението й да има макар и частица истина? Наистина ли се самозаблуждавах, че някога ще мога да избягам с Махтоб?
Това бяха ужасни въпроси. Двете с нея можехме сега да се носим в белия пакон в неизвестна посока към едно несигурно и изпълнено с опасности бъдеще. Вместо това бързо се отправихме към магазина, за да купя сирене и приготвя специалитет на съпруга си.
ДЕСЕТА ГЛАВА
Започнахме да общуваме редовно с Ага и ханум Хаким. Духовникът ми харесваше много, защото не натрапваше религиозността си. Муди също го харесваше. Ага Хаким използваше връзките си и своите стари познати, за да помогне на Муди да си намери работа — да практикува като лекар или поне да преподава. Освен това го насърчаваше да се захване с нещо, което можеше да върши и у дома — да преведе на английски език съчиненията на техния дядо, които сам Ага Хаким бе превел от арабски на фарси.
Муди си купи пишеща машина, уведоми ме, че трябва да играя ролята на секретарка, и се захвана да превежда „Бащи и деца“, в която Тагатие Хаким бе изложил вижданията си по въпроса.
Скоро рядко използуваната маса за хранене на Мамал и Насрин се покри с купища изписани листове. Муди седеше в единия й край, превеждаше на ръка книгата и ми даваше написаното, за да го напечатам.
Докато работехме, започнах да разбирам по-добре поведението на Муди. Според Тагатие Хаким бащата носи пълна отговорност за доброто и почтително поведение на своето дете, което е длъжно да разсъждава „правилно“ и да живее според каноните на исляма. На майката не се отрежда абсолютно никаква роля при възпитанието на децата.
Трудихме се в продължение на седмици върху тази отговорна и трудна задача. Дядото на Муди сътворил тежка, многословна дидактическа проза. Всеки следобед, когато се връщахме с Махтоб от училище, на масата ме чакаше купчина страници. Муди смяташе, че трябва да се заловя веднага за работа, защото гледаше на задачата като на нещо изключително важно.