Точно година след като пристигнали в Иран, Хормоз казал на Елън: „Е, добре, отивай си. Исках да те накарам да останеш тук една година, за да видя какво ще решиш. Сега можеш да си вървиш.“
Това бяха думите, които аз пък исках Муди да чуе! О, как се молех да слуша внимателно, да схване мъдростта на решението и да ми даде възможност да направя своя избор!
С развоя на събитията обаче ставах все по-неспокойна. Елън се върнала в Америка с Джесика и Али, но шест седмици по-късно се обадила на Хормоз и му казала: „Моля те, ела да ме вземеш.“ Не е за вярване, но това се повторило два пъти. Елън напускала Иран с разрешението на Хормоз два пъти и двата пъти се връщала. Направо не беше за вярване, но ето я — седеше срещу мен: една покорна мюсюлманска съпруга. Работеше като редактор в „МАЖУБЕХ“, иранско женско списание, което излизаше на английски и се разпространяваше из цял свят. Всичко, което Елън подготвяше за публикация, трябваше да бъде одобрено от Ислямския контролен съвет — процедура, която напълно я задоволяваше.
Отчаяно ми се искаше да поговоря с Елън насаме, за да разбера мотивите й, но този следобед такава възможност не ми се удаде.
Историята на Елън ме остави бездиханна от завист и удивление. Как е възможно една американка — или който и да е — да предпочете Иран пред Америка? Искаше ми се да сграбча Елън за раменете, да я раздрусам и да изкрещя: „Защо?“
Разговорът взе неприятна посока. Хормоз ни каза, че неотдавна наследил пари от починалия си баща и сега си строяли дом, който скоро щял да бъде готов.
— Ние също бихме искали да си построим къща — весело рече Муди. — Щяхме да строим в Детройт, но сега ще го направим тук, веднага след като си прехвърлим парите в Иран.
Изтръпнах при тези думи.
Бързо се сприятелихме с Елън и Хормоз и започнахме да си ходим на гости. За мен това приятелство носеше и приятни, и неприятни чувства. Беше прекрасно да откриеш землячка. Разликата между нея и английски говорещите иранци беше огромна, защото никога не знаеш доколко те разбират. С Елън можех да разговарям свободно, без да храня подобни съмнения. Ала не можех да възприема Елън и Хормоз като семейство — това ми идваше твърде много: все едно се оглеждах в някакво отблъскващо огледало на бъдещето. Копнеех да остана за малко насаме с Елън. Муди обаче беше нащрек — очевидно искаше първо да научи нещо повече за нея, преди да ми разреши по-тесни контакти.
Елън и Хормоз нямаха телефон. Телефонът беше лукс, който човек можеше да си уреди само след няколко години чакане. Като много други, и те се бяха уговорили с един собственик на магазин да използват телефона му при нужда.
Един ден Елън се обади от магазина и каза на Муди, че иска да ни покани с Махтоб на следобеден чай. Той се съгласи, макар и неохотно, да разговарям с нея, защото явно не желаеше да показва на какви ограничения съм подлагана.
— Приготвила съм еклери с шоколадова глазура — каза ми тя.
Покрих слушалката с ръка и попитах Муди дали ни пуска.
— Ами аз? — с подозрение попита той. — Поканен ли съм?
— Мисля, че Хормоз няма да си бъде вкъщи — отвърнах аз.
— Не, не може да отидете.
По лицето ми сигурно се е изписало огромно разочарование. В момента мислех не толкова как да се измъкна от Муди, колкото за еклерите с шоколадова глазура. Тъй или иначе, този ден Муди се случи в добро настроение. Вероятно претегли аргументите си „за“ и „против“ и ползата от приятелството ни с Елън натежа срещу рисковете да ме задържи насила вкъщи следобеда. След миг се обади:
— Добре, вървете. Еклерите бяха страшно вкусни, прекрасна бе и възможността да си поприказвам с Елън насаме. Махтоб си игра щастливо с деветгодишната Мариам (мюсюлманското име на Джесика) и шестгодишния Али. Най-хубавото беше, че Мариам и Али имаха американски играчки, книжки, картинни мозайки и една истинска кукла Барби. И докато децата си играеха, двете с Елън проведохме сериозен разговор. Зададох й въпроса, който не ми даваше мира:
— Защо?
— Може би ако бях в твоето положение, щях да остана в Америка, но всичко, което имам, е тук — отвърна тя, след като се замисли. — Родителите ми са пенсионери и нямат пари, за да ми помагат. Нямам средства, нямам образование, нищо не умея да върша. На всичко отгоре имам две деца.
Беше ми трудно да разбера дори тези обяснения. А най-лошото бе, че Елън говореше за Хормоз с омраза.
— Той ме бие — проплака тя. — Бие и децата и смята, че това е в реда на нещата. (В съзнанието ми се мярна Насрин: „Всички мъже са такива.“)
Решението си Елън бе взела не от любов, а от страх. То се основаваше повече на сметки, отколкото на чувства. Елън не можеше да се изправи лице в лице срещу несигурността — цената на еманципацията. Бе предпочела ужасния живот само защото й предлагаше нещо подобно на сигурност.