Не беше за вярване, ала Мамал искаше да му повярвам, че това е бил пак военен парад като през Седмицата на войната.
В хола иззвъня телефонът и Мамал отиде да вдигне слушалката. Двамата с Муди станахме от леглото и го последвахме. Сънят избяга от очите ни. Сега целият град бе потънал в катранен мрак — осветяваха го само призрачните отблясъци на пожарите, пламтящи из различни краища. Обаждаше се Амех Бозорг. И Мамал, и Муди я увериха, че сме добре.
Насрин запали свещи, направи чай и се опита да успокои опънатите ни нерви.
— Няма от какво да се страхуваме — рече тя убедено. — Няма да ни ударят.
Вярата й в Аллах бе силна и ставаше още по-силна при мисълта, че дори Той да допусне тя да загине, разкъсана от бомбите, няма по-славна смърт от смъртта на мъченик в свещена война.
— Нямаше никакви бомби — убеждаваше ни Мамал.
— Защо тогава някои от експлозиите бяха толкова силни? — попитах аз. — Всичко се тресеше от тях.
Мамал сви рамене.
На сутринта градът се оживи, започна да ближе рани и да призовава за отмъщение. Очевидно бомбардировките бяха дело на иракските военновъздушни сили, но по радиото отново се започна с евтината пропаганда. Иракчаните били снабдявани от американците. Пилотите им били обучавани в Щатите. Бомбардировката била подготвена и ръководена от американски военни съветници. От всички тези приказки средният иранец оставаше с убеждението, че лично президентът Рейгън е пилотирал първия самолет. В този ден не беше особено приятно да си американец в Иран. Муди усети това и реши двете с Махтоб да не ходим на училище. Всъщност най-тежко засегнат бе районът около училището. Имаше много човешки жертви.
В по-късните часове на деня минаха Елън и Хормоз, за да видят дали не сме пострадали. Цели квартали бяха превърнати в развалини и димящи пожарища.
Бяхме единодушни, че войната е ужасно нещо, но мненията ни се разминаваха по въпроса за причината, довела до нея. Аз лично я смятах за неизбежно последствие от управлението на луд фанатик, докато Муди и Хормоз проклинаха американците, които според тях носеха вината за това опустошение.
Елън се присъедини към мнението на мъжете.
Муди се заприказва с Хормоз, избирайки една от любимите си теми на разговор — двойствеността на американското правителство. Казваше, че за да поддържат съотношението на силите в Персийския залив, Съединените щати трябвало да играят на страната и на двете воюващи страни и да помагат и на Ирак, и на Иран. Бе убеден, че хвърляните от иракските самолети бомби са американски, както са американски и противовъздушните ракети на иранската ПВО. Поради дългосрочното ембарго върху доставките на оръжие, наложено на Иран, Америка го подкрепяла нелегално.
— Иран ще похарчи всичките си средства за тая война — рязко заяви той. — Ембаргото е причина да купуваме оръжие чрез трети страни и така ни излиза по-скъпо.
Всички се молехме да не се повтори никога повече снощният ужас. Радиото ни убеждаваше, че свещените шиитски армии ще нанесат бърз и съкрушителен удар и така ще си отмъстят на американските марионетки.
От слуховете, които се носеха от уста на уста, всички в Техеран знаеха, че при бомбардировката са загинали стотици хора, ала официалните съобщения ги сведоха до шест жертви, като при това добавяха цинично, че иракската въздушна атака доказала, че Аллах е на страната на Ислямска република Иран — една от бомбите, без съмнение направлявана от самия Аллах, бе паднала върху склад с боеприпаси на монафакините — шахски привърженици, които се бореха срещу режима на Хомейни. Спасителните групи, проникнали в разрушената сграда, открили не само оръжие и муниции, но и казани за варене на контрабанден алкохол.
Правителството обяви, че това е абсолютно необоримо доказателство за волята на Аллах Иран да победи във войната и като добавка — да унищожи демоничните монафакини.
В града бе въведен строг режим на икономии. Пострадали бяха електроцентрали и ток можеше да се използва само при най-належащи случаи. От тази вечер нататък до второ нареждане градът щеше да остане затъмнен като предохранителна мярка срещу въздушни нападения и за да се икономисва електроенергия. Улично осветление нямаше. По къщите можеха да светят само слаби осветителни тела, и то така, че да не се виждат от улицата. Муди започна да носи със себе си миниатюрно джобно фенерче.
Дните минаваха в спорове и въпросителни, следвани от изпълнени със страх и напрежение нощи. В продължение на няколко седмици въздушни нападения имаше през вечер или две. После зачестиха — всяка вечер и щом паднеше мрак, Махтоб я свиваше стомахът. По-голямата част от времето прекарвахме в банята — молехме се, треперехме и плачехме. Преместихме се от леглата в спалнята и започнахме да спим на земята под солидната маса в трапезарията. Покривахме я с одеяла, чиито краища ни предпазваха от хвърчащите парчета стъкло. Всички страдахме от безсъние. Бомбардировката бе най-ужасното нещо, което можехме да си представим.