— Разбирам проблема ви — каза ми тя. — Когато учех в Англия, се чувствувах чужда и през цялото време с мен се отнасяха като с чужденка, при все че не исках да е така. Исках да остана в Англия, но се нуждаех от хора, които да ми помогнат да го сторя. Никой обаче не ми съдейства и трябваше да се върна в Иран. Това натъжи много и мен, и майка ми. Решихме да помагаме на чужденците, които идват в нашата страна, когато и с каквото можем. Ще ви помогна. Знам, че мога да го направя.
Тя замълча, овладя чувствата си и после продължи:
— Майка ми почина преди две седмици. Разбрахте това. Преди да склопи очи, тя говореше за вас и ме накара да й обещая, че имам ли възможност, ще помагам на всеки чужденец. Затова трябва да изпълня обещанието си. Искрено желая да го изпълня. — Госпожица Алави изтри сълзите с крайчето на шала.
— Как? — попитах я аз. — С какво бихте могли да ми помогнете?
— Имам брат, който живее в Захидан — град на границата с Пакистан. Ще…
— Мамо! Мамо! Мамо! — Махтоб се затича към мен. — Татко е тук!
Муди се бе подпрял от външната страна на парковата ограда от ковано желязо и бе вторачил в мен изпълнения си с дълбоко съмнение поглед. Подозрение бе изписано и по лицето му. Той рязко ми направи знак да се приближа.
— Спокойно — прошепнах към госпожица Алави и Махтоб. Дръжте се естествено. Махтоб, върни се на люлките и продължавай да си играеш.
Надигнах се от пейката и се отправих към Муди, благодарна, че оградата ни разделя.
— Какво правиш тук? — сопна се той.
— Денят е толкова хубав — отвърнах. — Идва пролет. Прииска ми се да доведа децата в парка.
— Коя е жената, дето седи до теб?
— Не знам, И тя е довела децата да си поиграят.
— Вие разговаряте. Говори ли английски?
Знаех, че Муди е бил достатъчно далеч, за да чуе каквото и да било, и затова го излъгах:
— Не. Упражнявам фарси с нея.
Муди подозрително огледа парка, но видя само дечица, които весело и шумно играеха под строгия поглед на майките си. Госпожица Алави и другата иранка бяха отишли при люлките уж да играят с децата си. Нищичко не подсказваше за заговора. Той ме бе проверил и аз се бях оказала там, където бях осведомила, че ще бъда. Без да продума, Муди се врътна и се отправи към къщи.
Бавно се върнах на детската площадка и отидох да залюлея Махтоб и Амир. Умирах от желание да се обърна и да видя дали още ме следи, но продължих да играя ролята си. След минута-две се върнах на пейката. Госпожица Алави изчака още малко, преди да седне до мен.
— Отиде си — рече тя.
Алави улови погледа на другата иранка и й кимна с благодарност. Жената кимна в отговор, без изобщо да е наясно с причината за безмълвния заговор, но очевидно й правеше огромно удоволствие да участва в него. „Каква ли ежедневна агония изживяват тези жени?“ — питах се аз.
Мислите ми бързо се върнаха към собствените ми проблеми.
— Та брат ви…? — попитах, без да губя повече време.
— Живее в Захидан на пакистанската граница. Ще говоря с него и ще го питам дали може да ви измъкне от страната, ако ви заведа в Захидан.
— Дали ще може?
Госпожица Алави снижи гласа си до шепот:
— Той го прави непрестанно. Превежда нелегално през границата.
Настроението ми се повиши. Като си припомних обстоятелствата, при които се стигна до тази среща, осъзнах, че те далеч не са били толкова случайни, колкото изглеждаше. Учителката и нейният съпруг сигурно са знаели, че госпожица Алави не е просто жена, говореща английски, а човек, който може да ми помогне. Те знаят за брат й! Разбира се, аз не съм единствената, която иска да се махне от Иран. Щом тукашният живот е нетърпим за мен, сигурно е нетърпим и за много други попаднали тук човешки същества. Историята на тази страна бе история на потиснически режими и следователно съвсем логично бе да се допусне, че тук отдавна функционира система за нелегално извеждане на хора през границата. Най-после се бях свързала с един от тези професионалисти!
— Колко струва? — попитах.
— Не се тревожете за пари. Аз ще платя за вас. Заклех се пред майка си. Ако някой ден решите да ми се отплатите, добре. Ако не, няма значение.
— Кога можем да тръгнем? — казах възбудено. — Как можем да се доберем до Захидан?
— Скоро ще тръгнем — рече тя. — Трябва да ви уредя документи, за да можете двете с дъщеря си да заминете дотам със самолет.
Тя се спря по-подробно на плана си, като подчерта изрично един от етапите. Бързината била от първостепенно значение. Когато всичко се уреди, трябвало да се измъкнем от Муди така, че да забележи отсъствието ни едва след няколко часа. Трябвало да стигнем до летището и да се качим в самолета за Захидан, преди подозренията на Муди да го накарат да потърси съдействието на полицията.