— Хайде да се прибираме — казах на Махтоб.
Без да губим време, тръгнахме разтревожени, че може да се е случило нещо, което да усложни и без това несигурното ни положение. Махнах на едно оранжево такси. Остави ни на улица Шариати и ние бързо поехме към къщи. Може би Муди ни следеше. Когато обаче се прибрахме, заварихме Муди проснат на пода в хола и облян в сълзи.
— Какво се е случило? — попитах го аз.
— Нилуфар… — отвърна Муди. — Паднала от балкона на дома им. Бързо да вървим там!
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Нилуфар бе деветнайсетмесечната дъщеричка на втория син на Баба Хаджи и Амех Бозорг — Мортеза и жена му Настаран. Тя бе малката сладурана, която, без да иска, съсипа една от тортите за рождения ден на Махтоб. Мила, усмихната и закачлива, Нилуфар се държеше много любвеобилно с мен и Махтоб. Отначало се разстроих, но скоро в съзнанието ми светна предупредителна лампичка. Ами ако това е клопка? Дали Муди не бе замислил някаква измама, за да ни отведе някъде? Не можех да направя нищичко. Последвахме го до улица Шариати и взехме такси. Тревогата изостряше сетивата ми. Дали Елън не бе споделила нашата тайна с Муди? Или бяха звънели от посолството? Дали не ни водеше в някакво тайно убежище, където нямаше да имаме никаква възможност да се свържем с когото и да било? На два пъти сменяхме превозни средства и докато се носехме бясно, се молех Махтоб да не се издаде, че кварталът й е известен. Насочвахме се по познат маршрут, който водеше към Секцията но интереси на САЩ към швейцарското посолство. Оказа се, че болницата, в която се озовахме, се намира точно срещу посолството! Муди бързо ни въведе в приемната и попита за стаята на Нилуфар. Колкото и малки да бяха познанията ми по фарси, схванах, че има някакъв проблем и Муди се опитва да преодолее бюрократичните ограничения, като изтъква компетентността си на лекар. Няколко минути той спори разгорещено с медицинската сестра на рецепцията, после ни обясни, че ние с Махтоб не може да влезем, защото не сме с чадори. Веднага разбрах причината за гнева му — ако сам отидеше да види Нилуфар, трябваше да ме остави без надзор в приемната, която гледаше право към посолството! Разбрах, че не става въпрос за клопка. Нилуфар наистина бе пострадала. За миг забравих собствените си грижи. Заболя ме сърцето за малкото момиченце и родителите му.
Най-сетне Муди реши, че роднинските му чувства са по-силни от факта, че ще остави без надзор семейството си. Освен това, разбира се, не знаеше, че аз знам къде се намираме.
— Стойте тук! — изкомандва и хукна да научи повече подробности за състоянието на Нилуфар.
Ужасно положение — да си толкова близо до посолството и да не можеш да действаш. Не си струваше за няколко минути, прекарани с Хелън, да събуждам яростта на Муди.
А той се върна почти веднага:
— Тук няма никой. Мортеза я е завел в друга болница, а Настаран се е прибрала у дома, така че отиваме у тях.
Бързо се отправихме към къщата им, която бе наблизо. Минахме покрай посолството. Положих всички усилия да гледам право пред себе си и тихичко си пожелах и Махтоб да не погледне към сградата. Не исках Муди да разбере, че мястото ни е познато. Къщата на Мортеза и Настаран се намираше на една пресечка зад посолството. Там вече се бяха събрали няколко жени, за да изразят съчувствието си. Сред тях бе и племенницата на Муди Фереще, която приготвяше чай. Настаран крачеше напред-назад, като през пет минути излизаше на балкона и гледаше към улицата в очакване на съпруга си и на новини за дъщеря си. Именно от този балкон бе паднало момиченцето. Претърколило се през нестабилния метален парапет, висок едва половин метър, и бе паднало от третия етаж на тротоара. Балконът бе съвсем обикновен, както бе обикновена и тази трагедия за Техеран. Минаха два часа. Почти не разговаряхме, а разменените реплики бяха кратки и нервни. Махтоб не се отделяше от мен, а личицето й бе опънато и сериозно. И двете си мислехме за хубавото като кукла весело детенце и заедно шепнехме молитви към Господа да бди над малката Нилуфар. Опитах се да утеша Настаран и тя разбра, че чувствата ми са съвсем искрени. Двете с Махтоб придружихме Настаран при едно от поредните й излизания на балкона. Видяхме Мортеза в другия край на двора. Той вървеше към къщи, прикрепян от двамата си братя. В ръцете им имаше кутии с носни кърпички, които се намираха много рядко. Настаран нададе смразяващ кръвта писък, защото разбра какво се е случило. Тя хукна към вратата и посрещна мъжете на стълбищната площадка.