— Не се прави така. Ние го приготвяме различно — рече Фереще, като видя, че съм сложила кромид лук в гозбата.
— Остави ме да го приготвя, както аз си знам — отвърнах й аз.
— Да, но никой няма да го яде.
Фереще не позна. Семейството омете до шушка всичко, което бях приготвила, и ме обсипа с похвали. Разбира се, на мен ми стана много приятно, пък и Муди бе доволен, но моят мотив бе съвсем друг. Знаех, че за възрастните тази седмица щеше да бъде ангажирана с множество ритуали, и исках да си подсигуря задължението да се грижа за децата и домакинството. След като се нахраниха, роднините единодушно ми гласуваха доверие да се занимавам с малките и прехраната. Когато към три часа следобед предложих да заведа децата в парка, всички бяха във възторг от идеята. За голямо мое разочарование обаче веселякът Маджид, винаги готов за игри и закачки, дойде с нас. Видях отдалеч Хелън и й кимнах почти незабелязано, че е невъзможно да говорим. Тя ни погледа известно време, но не посмя да приближи.
Седмицата се влачеше едва-едва. Втори път не успях да се добера до телефона, защото някой от възрастните все си намираше причина да остане вкъщи с мен и децата. Когато най-после Муди ми каза, че жалейката свършва в петък и Махтоб трябва да се върне в училище още в събота, страшно се зарадвах, защото уговорената среща с госпожица Алави бе в неделя.
Муди бързо забрави скръбта си по Нилуфар и потъна в собствените си грижи. В тревожния му замислен поглед започнаха да проблясват искрици лудост, които ми бяха познати отпреди, и това ужасно ме разтревожи. Тази лудост ме хвърляше в паника. Понякога изглеждаше, като че Елън вече е говорила с него. Друг път си мислех, че той всъщност има достатъчно собствени причини, за да пощурее. В събота се държа особено зле с нас. Без да ни изпуска за миг от очи, ни придружи чак до самото училище. Държеше се дръпнато и злобно, докато крачехме по улицата, а после грубо ни набута в едно такси. С Махтоб само се споглеждахме уплашено, предчувствайки някаква неприятност.
В училището Муди ми заяви в присъствието на Махтоб:
— Остави я тук. Тя трябва да се научи да стои сама. Заведи я до класната стая и се върни, за да се прибираме.
Махтоб изпищя и се вкопчи в края на палтото ми. Бе едва петгодишна и не бе в състояние да оцени двойната опасност — да събуди яростта на баща си и да бъде разделена от майка си.
— Махтоб, дръж се! — бързо изрекох аз. Опитах се да говоря утешително ала гласът ми трепереше. — Няма страшно! Ела, ще те заведа в класната стая. На обед ще дойда да те взема.
Махтоб смирено ме последва по коридора. Колкото повече приближаваше към класната стая и се отдалечаваше от заплахата, която представляваше баща й, толкова по-силно усещаше раздялата си с мен и започна да подсмърча, а после направо се разхлипа. Пред стаята вече виеше от ужас, както бе правила през първите два учебни дни.
— Махтоб! — помолих я аз. — Трябва да се успокоиш. Татко наистина е ядосан.
Думите ми бяха заглушени от писъците на Махтоб. С едната си ръка ме държеше здраво за дрехата, а с другата блъскаше настрана учителката.
— Махтоб, моля те! — плачех аз. Внезапно пълната с момиченца класна стая зяпна от изненада и смущение. Като една всички посегнаха към шаловете си, за да се убедят, че са на място и главите им са плътно покрити. Мъж бе влязъл в тяхното светилище! Вдигнах очи и видях Муди. Беше се надвесил над нас, а оплешивяващото му теме бе почервеняло от сляпа ярост. Вдигнатият му юмрук всеки миг щеше да се стовари върху ни. Очите му бяха помътнели от демоничен бяс.