ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Муди сграбчи Махтоб за ръката и я заблъска. После я завъртя към себе си и я плесна през лицето.
— Недей! Не я бий! — изпищях аз.
Махтоб извика от изненада и болка, но успя да се изплъзне от ръцете му и посегна отново към палтото ми. Опитах се да застана помежду им, но той бе по-силен и от двете ни и продължи да й нанася удари, където свари, и пестниците му попадаха по гърба и ръцете на малката му жертва. С всеки следващ удар писъците на Махтоб ставаха все по-силни и покъртителни. Увиснах като побъркана на ръката му и се мъчех да я измъкна от лапите му. С един замах на лявата си ръка Муди залепи Махтоб на стената. Ханум Шахин и другите учителки бързо я обградиха, за да я запазят от гнева на баща й. Тя се опита да избяга, да се измъкне от прегръдките им, ала напразно. Яростта на Муди си намери нов отдушник. Дясната му ръка, свита в юмрук, се стовари върху главата ми, аз се олюлях и политнах назад.
— Ще те убия! — закрещя ми на английски той.
Очите му святкаха от злоба. Изгледа учителките предизвикателно, сграбчи ме за китката и се обърна направо към ханум Шахин:
— Ще я убия!
Каза го тихо и заканително. Дръпна ме за ръката, а аз бях твърде замаяна от силния му удар, за да му окажа каквато и да е съпротива. Въпреки замъгленото ми и изпълнено с ужас съзнание аз си давах сметка, че всъщност така е по-добре — бях успяла да обърна гнева му към себе си. Реших да си тръгна с него, за да го отдалеча от Махтоб. „Всичко е наред — казах си аз, — щом не са заедно. Докато съм с него, тя ще се оправи.“ Махтоб внезапно се изскубна от ръцете на учителките и се втурна към мен, за да ме защити, като ме задърпа назад.
— Не се тревожи, Махтоб — хлипах аз. — Ще се върна. Остави ни. Остави ни!
Ханум Шахин пристъпи плахо напред и прегърна Махтоб. Останалите учителки отстъпиха назад, за да ни направят път да минем. Всички тези жени бяха безпомощни пред гнева на един-единствен натрапник. Махтоб закрещя още по-пронизително и отчаяно. Муди ме повлече по коридора и ме измъкна на улицата. От болка и страх ми се виеше свят, ужасявах се какво ли може да ми стори. Ще ме убие ли наистина? Ако оцелея, какво ще направи на Махтоб? Дали ще я видя някога пак?
На улицата той извика към едно оранжево такси:
— Направо!
Колата спря до нас. Муди отвори задната врата и грубо ме блъсна вътре. Там вече имаше четири-пет иранци, затова Муди седна отпред. Таксито рязко потегли и се вля в автомобилния поток, а Муди, за когото останалите пътници сякаш не съществуваха, се обърна към мен и закрещя:
— Ти си отвратителна! Писна ми от теб! Ще те убия! Днес ще те убия!
Продължи да ме заплашва още известно време, през което гневът ми се надигна с такава сила, че пресуши сълзите и страха ми.
— Така ли? — саркастично отвърнах аз. — Кажи ми как по-точно възнамеряваш да ме убиеш?
— С голям нож. Ще те нарежа на парчета и ще изпратя носа и ухото ти на твоите роднини. Те никога вече няма да те видят. Заедно с пепелта ти ще им изпратя и едно изгорено американско знаме.
Страховете ми се върнаха с още по-голяма сила. Защо го бях предизвикала? Беше обезумял и никой не можеше да каже на какво е способен. Заплахите му звучаха съвсем сериозно. Знаех, че е в състояние да извърши всичко, което описва с такива зловещи подробности. Муди продължи да беснее, да крещи и да псува. Единственото, на което можех да се надявам, бе гневът му да се излее в приказки, а не в действия. Таксито се носеше към болницата, в която работеше, а не към къщи. В един миг млъкна. Явно обмисляше следващите си ходове. Когато колата попадна в задръстване, се обърна назад и ми нареди:
— Слизай!
— Няма да сляза! — бързо отвърнах аз.
— Казах „Слизай!“ — изкрещя той, посегна към дръжката на задната врата и я отвори. С другата си ръка ме блъсна и аз се озовах на улицата, залитайки от рязкото движение. За моя изненада Муди остана в таксито и преди да осъзная какво става, вратата хлопна и то бързо се отдалечи. Заобиколена от тълпа забързани хора, аз се почувствах най-самотния човек в света. Първата ми мисъл бе за Махтоб. Дали Муди щеше да се върне в училището, за да я бие и да я отведе далеч от мен? Не, реших аз, нали продължи към болницата. Знаех, че по обяд ще отиде да я прибере от училище, но не преди това. Дотогава ми оставаха няколко часа. „Намери телефон — казах си аз. — Обади се на Хелън. Обади се в полицията. Обади се на някой, който може да сложи край на този кошмар.“ Никъде не успях да открия телефон и дълго се лутах из улиците, а русарито ми бе подгизнало от сълзи. Изведнъж разпознах квартала. Бях само на няколко преки от апартамента на Елън. Побягнах с всички сили, като проклинах веещите се поли на палтото, които ми пречеха да тичам, и се молех Елън и Хормоз да са си у дома. Щом не можех да се свържа с посолството, то трябваше да се доверя на Елън и Хормоз! Трябваше да се доверя на някого! Като наближих дома на Елън, си спомних за магазина, чийто телефон използваха. Може би все пак е по-добре да се обадя в посолството. Минах на бегом край апартамента им и се отправих към магазина. Гледах да не предизвиквам каквото и да е подозрение. Влязох вътре и обясних възможно най-спокойно на собственика, че съм приятелка на Елън и трябва да се обадя по телефона. Той ми разреши. Скоро чух гласа на Хелън и спокойствието ми отиде по дяволите.