— Добре — съгласих се. — Отиваме в полицията, но първо ще взема Махтоб.
Върнах се в училището, където Хормоз и Елън продължаваха да разговарят с ханум Шахин.
— Отивам да взема Махтоб — заявих аз. Госпожа Азар преведе думите ми, а после и отговора на ханум Шахин. Думите й пронизаха съзнанието ми и аз инстинктивно усетих рязката промяна в поведението, на директорката. В продължение на месеци и особено тази сутрин тя явно бе на моя страна във войната срещу съпруга ми. Сега обаче бях извършила непростим грях — бях довела служители от Секцията по интереси на Съединените щати в нейната обител. Официално те бяха представители на швейцарското посолство, ала представяха Америка. Работата на ханум Шахин обаче бе да мисли, преподава и проповядва срещу американците. Тя бе назначена на поста си заради своята твърда политическа убеденост.
Ханум Шахин каза:
— Не можем да ви я дадем. Такъв е ислямският закон. Това училище е ислямско и трябва да спазваме закона, който казва, че детето принадлежи на своя баща. При това положение не можем да ви дадем детето. Невъзможно.
— Трябва да ми я дадете. Той ще й причини зло — изкрещях аз.
Ханум Шахин доби още по-строг вид.
— Не! Не трябваше да водите хората от посолството тук.
— Добре тогава, ще дойдете ли с мен и Махтоб в полицията? Ще дойде ли представител на училището с нас?
— Не! — отвърна ханум Шахин. — Ние не знаем нищо.
— Но той ми заяви пред вас, че ще ме убие.
— Нищо не знаем! — повтори директорката. Погледът ми спря върху ханум Матави, една от чиновничките, която бе най-добрата ми ученичка по английски.
— Ти ще дойдеш ли с нас? Чу го какво каза.
— Да! — отговори тя — Чух да го казва.
— Ще дойдеш ли с мен в полицията?
Ханум Матави хвърли бърз поглед към ханум Шахин, която вирна брадичката и изцъка с език: „Не.“
— Не мога в работно време, но като свършат часовете, ще дойда с теб в полицията и ще им кажа, че е заявил, че ще те убие — каза ханум Матави.
При това упорство ханум Шахин се намръщи още повече. Препъвана на всяка крачка, онемяла от страх, изпълнена с омраза към ислямския закон, който ми отнемаше правото да съм с дъщеря си, аз излязох навън и се върнах в колата на посолството.
— Не ми дават Махтоб — изплаках. Не искат да дойдат в полицията.
— Какво смяташ да правиш? — попита Хелън.
— Не знам — отвърнах.
Думите „полиция“ и „ислямски закон“ не излизаха от главата ми. Ако ислямският закон оказва такова въздействие върху ханум Шахин, тогава какво можех да очаквам от полицията? Там работеха мъже. Сега вече бях сигурна, че отиването ми в полицията означаваше да загубя Махтоб завинаги. Не можех да постъпя по този начин, дори да рискувам собствения си живот. Можех ли да заложа на възможността Муди да се успокои и остави заплахите си неизпълнени, можех ли да се надявам, че няма да ми посегне? Имах ли изобщо някакъв избор? Хелън и господин Винкоп се опитваха да ми помогнат да разсъждавам логично. Разбираха страха ми от полицията, ала се бояха и за мен, и за невинното петгодишно момиченце, попаднали под ударите на един развилнял се луд. Изказах гласно мислите си и им разказах за госпожица Алави и плановете й да накара брат си да ни измъкне в Пакистан.
— Толкова сме близко до изпълнението и затова мисля, че просто трябва да почакам и видя какво ще се случи. Може би ще успеем да се измъкнем по този начин.
— Ти си луда — любезно изрече Хелън. — Отиди в полицията. Те ще ти помогнат да напуснеш Иран. Остави Махтоб тук.
— Никога! — отвърнах и още веднъж се удивих от бездушното отношение на Хелън.
Тя бе мил човек и нямаше никакво намерение да ме оскърби или да ми причини болка. Припомних си, че е иранка от арменски произход. Бе закърмена с коренно различна философия. За нея децата наистина принадлежаха на бащите си. Тя просто не познаваше майчиния инстинкт.
— Няма ли да отидеш в полицията? — попита ме господин Винкоп.
— Не. Отида ли, повече никога няма да видя Махтоб. Служителят на посолството въздъхна дълбоко.
— Добре. Сега не можем да направим нищо повече за вас. Може би трябва да говорим с приятелите ви.