— Помощ! Моля ви, помогнете! — пищях аз. Махтоб увисна на дръжката на вратата, но тя бе затворена. Отвътре не се чуваше ни звук, ни стон. Отникъде не можех да разчитам на помощ. Натрупаната през изминалите осем месеца ярост ми даде сили да се съпротивлявам на Муди така, че той истински се изненада. Ритах, хапех, опитвах се да докопам очите му с нокти и да го ритна в слабините и така не му давах възможност да мисли за друго.
— Тичай долу у Есей! — изкрещях към Махтоб.
Тя плачеше и пищеше и не искаше да ме остави насаме с лудия, който бе неин татко, уплашена както за моя, така и за своя живот. Нападна го в гръб и малките й юмручета забарабаниха по гърба му яростно, но безсилно. Впи се в кръста му и го задърпа, за да го отскубне от мен. Той ядно се извърна и с лекота я отблъсна.
— Върви, Махтоб! Тичай у Есей! — повторих аз. Отчаяно, милото ми дете най-сетне изчезна зад вратата и изтича надолу по стълбите, докато Муди и аз продължихме да водим последната битка в живота си — така поне си мислех тогава. Муди ме захапа по ръката толкова силно, че ми потече кръв. Изпищях, отскубнах се от хватката му и успях да го ритна, но ударът повече го разгневи, отколкото му причини болка. Сграбчи ме със силните си ръце и ме хвърли на земята. При падането си ударих гръбнака и остра болка прониза цялото ми тяло. Сега почти не бях в състояние да се движа. Той дълго ме удря и рита, ругаейки с все сили. После взе да ме влачи по пода за косата. В ръцете му оставаха цели кичури.
Спря да си поеме дъх. Лежах и стенех, без да мога да помръдна. Внезапно се врътна и хукна към стълбищната площадка. Тежката дървена врата хлопна зад гърба му и чух как ключалката изщрака два пъти за по-голяма сигурност. Скоро долових писъците на Махтоб — ужасните звуци се чуваха приглушено, от разстояние, но късаха сърцето ми до кръв. После настъпи тишина.
Мина доста време, преди да успея да се поизправя до седнало положение. Мина още толкова, докато успея да стана на крака. Забравила болката от отчаяние, със залитане се отправих към банята. Когато се добрах до нея, покачих се върху тоалетната въпреки болката, пронизваща гръбнака ми. Повдигнах се на пръсти и с мъка успях да се добера до вентилационната шахта, която свързваше баните на първия и втория етаж. Оттук се чуваше как Муди се оплаква на Есей и реди всевъзможни проклятия и ругатни. Есей отговаряше с тих и успокоителен глас. От Махтоб не се чуваше ни звук, ни стон.
Така мина известно време. Идваше ми да пищя от парещата болка в гърба, която се усилваше от неудобната ми поза на пръсти, но сега не можех да мисля за собствените си неприятности. Тонът на разговора долу постепенно се снижи и накрая не бях в състояние да доловя нито дума. И тогава внезапно чух как Махтоб запищя. Наострила слух, проследих писъците от апартамента на Есей през коридора и до входа на къщата. Желязната врата хлопна с глухия ужасяващ звън на затворнически порти.
Смъкнах се от тоалетната чиния и бързо се отправих към спалнята на Мамал и Насрин. Ключът стоеше в ключалката, стаята бе празна. Хукнах към прозореца, който гледаше към предния двор на къщата. Притиснах нос в стъклото, за да мерна какво става долу. Муди седеше с току-що зашит ръкав — от Есей, разбира се. Здраво стискаше Махтоб под мишница, за да не я изтърве, дори ако рита и се опитва да се измъкне от хватката му. Със свободната си ръка разгъна бебешката количка на Амир, хвърли Махтоб вътре и завърза ръцете и краката й.
Обвзе ме нетърпимата мисъл, че виждам Махтоб за последен път в живота си. Бях сигурна в това. Обърнах се и се завтекох към спалнята, сграбчих фотоапарата на Муди от близкия рафт и се върнах към прозореца тъкмо навреме, за да снимам как се отправиха по посока на улица Шариати. Махтоб продължаваше да пищи, но Муди бе глух и ням за протестите й.
Просълзена, останах да гледам подир тях дълго след като се скриха от погледа ми. „Повече никога няма да я видя“ — повтарях си аз.
— Добре ли си?
Беше Есей, която викаше през шахтата в банята. Сигурно ме бе чула да плача, докато се опитвах да измия кръвта по себе си.
— Да! — викнах в отговор. — Искам да говоря с теб. Така бе невъзможно да разговаряме, защото трябваше да си крещим.
— Моля те, слез в задния двор, за да можем да поговорим — помолих я аз.
Затътрих изтръпналото си от болки тяло към задния двор и видях Есей да ме чака долу.
— Защо пусна Муди у вас? — попитах, хлипайки силно. — Защо не защити Махтоб?
— Двамата влязоха едновременно — обясни Есей. — Тя се беше скрила под стълбището, той я намери и я доведе при мен.
Горкичката Махтоб, изплака сърцето ми. Обърнах се към Есей и й казах:
— Трябва да ми помогнеш.