Съсипана от всичко случило се през последните няколко ужасни дни, аз се строполих на пода и останах така. Възможно е и да съм задрямала. Събуди ме звукът на превъртащ се в ключалката ключ и преди да имам време да реагирам, влезе Есей. Носеше поднос с храна.
— Моля те да хапнеш — рече тя.
Поех подноса, благодарих и за храната и се опитах да завържа разговор, но Есей се държеше свито и притеснено.
— Съжалявам — тихо промълви тя, преди да напусне, и заключи вратата след себе си. Изщракването на ключа отекна в главата ми. Отнесох подноса в кухнята, без да се докосна до яденето. Минаха дълги и мъчителни часове, преди той да се върне. Беше сам.
— Къде е тя? — изплаках аз.
— Не е нужно да знаеш — строго отвърна той. — Не се безпокой за нея. Отсега нататък за нея ще се грижа аз.
Той ме блъсна грубо и влезе в спалнята. За миг изпитах перверзно удоволствие, наслаждавайки се на следите от собствените си нокти по физиономията му. Но това чувство се стопи много бързо при сравнението между неговите и моите много по-жестоки наранявания. Къде беше милото ми дете?
Муди бързо се върна в хола с някои дрешки на Махтоб и куклата, която й подарихме за рождения ден.
— Иска си я — каза той.
— Къде е? Моля те, позволи ми да я видя.
Без да каже дума, Муди ме отстрани от пътя си и напусна апартамента, като заключи вратата след себе си.
Късно следобед, докато лежах свита на кълбо в леглото с туптящ от болки гръб, чух звънеца на входната врата. Някой стоеше на пътеката. Изтичах към домофона. Беше Елън.
— Заключена съм. Почакай да ида до прозореца. Можем да говорим оттам.
Бързо свалих шперплата и притиснах чело в желязната решетка. Елън стоеше на пътеката заедно с Мариам и Али.
— Дойдох да видя какво става — рече тя и добави: — Али е жаден и иска да пийне нещо.
— Не мога да ти дам нищо за пиене. Заключена съм — обърнах се към Али.
Разбира се, Есей чу разговора и скоро се появи на пътеката с чаша вода за момченцето.
— С какво можем да помогнем? — попита ме Елън. Есей също очакваше да чуе отговора на този въпрос.
— Доведи Хормоз — предложих аз. — Опитайте се да разговаряте с Муди.
Елън се съгласи. Тя поведе децата по оживения тротоар, а полите на чадора й се развяваха от пролетния бриз.
В късните часове на същия следобед Реза разговаря с мен от вътрешния двор. Излязох на балкона. Сега вече знаех, че Есей има ключ за горния апартамент, но Реза отказа да се качи при мен.
— Реза — проплаках аз, — искрено ти благодаря за вниманието, което ми оказваш тук в Иран. Ти си по-любезен от всички останали, особено като се имат предвид неприятностите ни в Щатите.
— Благодаря. Добре ли си?
— Моля те, помогни ми. Мисля, че си единственият, който може да говори с Муди. Ще видя ли някога Махтоб?
— Не се безпокой. Ще я видиш отново. Той няма да ти я отнеме, защото те обича. Обича и нея. Не иска Махтоб да израсне сама. Неговото детство е минало без майка и баща и той няма да позволи и с Махтоб да се случи същото.
— Моля те, говори с него — молех аз.
— Не мога да разговарям с него. Правото да взема решения е негово… каквото реши, това ще бъде. Не мога да му казвам какво да прави.
— Опитай, моля те. Тази вечер.
— Не, тази вечер не мога — отвърна Реза. — Утре ще ходя в командировка до Ращ. Като се върна след два дни, ако нищо не се е променило, може би ще говоря с него.
— Моля те, не си отивай. Стой тук. Страх ме е. Не ми се стои сама.
— Не мога. Трябва да вървя.
Привечер Есей ми отключи.
— Ела долу — рече тя.
Там бяха Елън, Хормоз и Реза. Докато Мариам и Али си играеха с двете деца на Реза и Есей, ние се опитвахме да намерим решение на така възникналата дилема. Всички те бяха подкрепяли Муди, бяха стояли твърдо срещу мен, с пълното съзнание, че постъпват разумно. Всички бяха правоверни мюсюлмани. Трябваше да уважават Муди и правото му да се разпорежда в семейството си. Но те бяха и мои приятели и всички обичаха Махтоб. Беше им ясно, че в тази проклета ислямска република един баща и съпруг може да стигне твърде далеч.
Никой не искаше да ходи в полицията, най-малко — аз. В присъствието на Реза и Есей не смеех да обсъждам с Елън и Хормоз възможността да се свържем с посолството.
Знаех, че ще откажат да контактуват със служители от швейцарската или американската мисия.
Това ни поставяше пред неразрешима дилема. Не можехме да предприемем нищо. Оставаше да се опитаме да разговаряме разумно с Муди, но всички знаехме, че в момента с него не може да се разговаря разумно. Кой знае дали изобщо някога щеше да е в състояние да прояви разум.