Опитвах се да потисна надигащата се в мен вълна от ярост. Набийте го! Затворете го! Изпратете ни с Махтоб в Америка! Ето това ми се искаше да им закрещя и да ги накарам да видят единственото разрешение на тази ужасна история. Трябваше обаче да се съобразявам с реалността.
Трябваше да намеря някакъв среден вариант, който да ги удовлетвори, но такъв май нямаше. Както разговаряхме, входната врата се отвори и затвори. Реза излезе да види кой идва и доведе Муди в апартамента.
— Как си успяла да се измъкнеш? — попита ме той. — Защо си слязла тук?
— Есей има ключ — обясних аз. — Тя ме доведе.
— Дай ми го! — изкрещя той и Есей покорно се подчини.
— Недей така — кротко се обади Реза, като се опитваше да укроти бяса на Муди.
— Какво правят тия тук? — изкрещя Муди и посочи Елън и Хормоз.
— Опитват се да помогнат. Имаме проблеми и се нуждаем от помощ — обадих се аз.
— Нямаме никакви проблеми! — беснееше Муди. — Ти имаш проблеми.
Той се обърна към Елън и Хормоз.
— Махайте се и ни оставете сами. Това не е ваша работа. Не желая повече да имате нищо общо с нея!
За мой ужас Елън и Хормоз веднага станаха да си ходят.
— Моля ви, не си тръгвайте — молех ги аз. — Страх ме е, че ще ме бие пак. Ще ме убие! Ако го направи, никой никога няма да научи. Моля ви, не ме оставяйте сама!
— Трябва да тръгваме — рече Хормоз. — Каза ни да си ходим и е в правото си да решава.
Скоро си тръгнаха. Муди ме завлече горе и заключи вратата след нас.
— Къде са Мамал и Насрин? — нервно попитах аз.
— Ти се държиш толкова отвратително, че повече не издържаха тук — рече Муди. — Отидоха у родителите на Насрин. Бяха принудени да напуснат собствения си дом. — Гласът му се повиши. — Това не е тяхна работа. Това си е само наш проблем. Ще направиш добре да не говориш с никой друг за това. Сега вземам нещата в свои ръце. Ще решавам аз. Ще се справя с всичко и с всички.
Бях прекалено уплашена, за да му се противопоставя, и кротувах, докато той беснееше. Поне не ме би.
Тази нощ прекарахме сами в апартамента. Лежахме в едно легло, всеки се бе свил възможно най-далеч от другия и му бе обърнал гръб. Муди спа, ала аз се въртях и търсех удобна поза за изтръпналото си от болки тяло. Напразно. Притеснявах се за Махтоб, плачех за нея, опитвах се да разговарям с нея в мислите си. Не спирах да се моля.
На сутринта Муди се приготви да ходи на работа и си облече чист костюм. Преди да тръгне, грабна заека на Махтоб.
— Иска си го — каза той и излезе.
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Останах в леглото дълго след като Муди излезе, ридаейки горчиво: „Махтоб! Махтоб! Махтоб!“ Имах чувството, че тялото ми е една огромна синина. Особено ме болеше опашката, която се бе натъртила доста силно, когато Муди ме блъсна на земята. Свита на кълбо, се опитвах да забравя за болката.
Сигурно бяха минали часове, когато долових познат шум в задния двор. Скърцаше ръждясалата верига на люлката, на която Махтоб толкова обичаше да се люлее. Бавно се измъкнах от леглото и се добрах до балкона, за да видя кой играе навън.
Беше Мариам, дъщеричката на Есей, която весело се люлееше под топлите лъчи на априлското слънце. Тя ме видя и извика невинно:
— Къде е Махтоб?
Сълзите ми попречиха да й отговоря.
Само аз си знаех защо доведох Махтоб в Иран — за да я спася. Сега я бях загубила. Обгърна ме мрак. Трябваше да се преборя със злата си участ. Трябваше да намеря начин да съхраня смелостта и решимостта си. Дали побоят, който ми нанесе Муди, не бе пречупил съпротивата ми? Страхувах се от отговора на този въпрос.
От всичко най-много ме интересуваше как е постъпил с Махтоб. Не по-малко обезпокояваща бе мисълта как е могъл да го направи. Този Муди просто не бе човекът, за когото се бях омъжила.
Какво се обърка? Отговорът ми бе и известен, и неизвестен. Давах си ясна сметка за обстоятелствата. Можех да възстановя по памет кривата на лудостта му през осемте ни години семеен живот и да я свържа с професионалните му проблеми. Можех дори да назова конкретни случаи, свързани с непредвидими тогава политически събития.
Защо не ги забелязах навреме, за да предотвратя злощастието? Едва сега си дадох сметка как е трябвало да постъпя.
Когато преди осем години тригодишният договор на Муди с Детройтската остеопатична болница изтече, двамата бяхме изправени пред дилемата — дали да живеем заедно, или всеки поотделно да се погрижи за собствения си живот. Решението дойде, след като се запознахме с едно предложение за работа в Остеопатичната болница в Корпус Кристи, където работеше само един анестезиолог, а имаше нужда и от втори. Годишната заплата бе сто и петдесет хиляди долара и това ужасно ни зарадва.