— Защо е със светла коса? — попита напрегнато Муди. — И защо има сини очи?
— Не мога да ти отговоря — казах, прекалено уморена и възбудена, за да обръщам внимание на дребните му притеснения относно прекрасното дете, на което бях дала живот. — Като изключим светлия тен и косата, тя ти е одрала кожата.
За миг бебето погълна цялото ми внимание и аз престанах да забелязвам какво става наоколо. Обвих я с ръце и й заговорих, трептяща от любов:
— Ще те кръстим Мариам — прошепнах аз. Това бе едно от най-прекрасните ирански имена, които знаех, а освен това приличаше на екзотично американско име.
Минаха няколко минути, преди да осъзная, че Муди си е тръгнал.
Каква странна смесица от чувства изпитах тогава! Муди очевидно не бе успял да зададе на глас въпроса, който истински го е измъчвал. „Защо е момиче?“ — бе обвинението, което той бе искал да ми отправи. Неговата ислямска мъжественост бе наранена от появата на първородна дъщеря и той ни остави сами тази нощ, при все че трябваше да бъде при нас. Не очаквах такова поведение от мъжа си.
Нощта мина, прекъсвана от неописуемата радост, която изпитвах при допира на малките устнички до гръдта си, и от мрачните мисли, породени от детинското поведение на Муди. Чудех се дали това е само мимолетна реакция, или ни е напуснал завинаги. В този миг бях толкова ядосана, че наистина не ме интересуваше.
Обади се рано сутринта без думичка извинение за снощното си отсъствие. Не спомена и за предпочитанията си за син. Обясни, че е прекарал нощта в джамията, в която се бяхме оженили, и се молил на Аллах.
Когато по-късно сутринта дойде в болницата с радостна усмивка, в ръцете си носеше куп листове, изписани на фарси. Били от джамията.
— Какво пише? — попитах аз.
— Махтоб — сияещ отвърна той.
— Махтоб ли? Какво значи това?
— Лунна светлина — каза той и обясни, че е разговарял по телефона с роднините си в Иран, които предложили няколко подходящи имена за детето, Муди каза, че е избрал името Махтоб, тъй като предишната вечер имало пълнолуние.
Поспорихме дали да не е Мариам — името звучеше по американски, а детето беше и щеше да бъде американче. Ала бях слаба и с ужасно объркани чувства. Муди попълни свидетелството за раждане, на което пишеше Махтоб Мариам Махмуди. През ума ми мина смътната мисъл колко лесно съм се подчинила на съпруга си.
Двумесечната Махтоб бе облечена в розова дантелена рокля, която й бе подарък от човека, забравил бързо първоначалното си разочарование, възхитен от малката и станал най-гордият баща на света. Бебето лежеше доволно в ръцете ми и ме гледаше. Нейните очички бързо потъмняха и станаха тъмнокафяви. Изучаваха нещата от света наоколо, докато над стотина студенти мюсюлмани се бяха събрали у нас да отбележат празника на жертвоприношението. Беше 4 ноември 1979 г.
Муди участваше в живота на Ислямското дружество на Южен Тексас и сега бе един от главните организатори на събитието, провеждано в един парк наблизо. Бях се възстановила доста бързо и тъй като това празненство нямаше нищо общо с политиката, с радост се включих в подготовката. Помогнах при приготвянето на огромни количества ориз. С останалите съпруги — пъстра група от иранки, египтянки, арабки и американки — приготвихме различни сосове. Направихме салата от краставици, домати и лук и я поляхме с лимонов сок. В големи кошници подредихме разнообразни свежи плодове. Приготвихме баклава.
В този случай обаче грижата за основното ястие имаха мъжете. Празникът е в чест на деня, в който Господ заповядал на Авраам да му принесе в жертва собствения си син Исаак, ала пощадил момчето, като на негово място приел жертвено агне. Мъжете донесоха няколко овце и като застанаха с лице към Мека, припявайки свещени молитви, прерязаха гърлата им. После отнесоха закланите животни в едно заведение с открита скара и приготвиха месото за празника.
Този тържествен ден се чества от всички мюсюлмани, а не само от иранците, така че разговорите на политически теми се ограничиха само до малки групи иранци, които възбудено обсъждаха успешните опити на аятолаха да централизира властта.
Стоях настрана от тези разговори и си общувах със съпругите, които представляваха едно миниатюрно американско общество. Повечето харесваха допира с източната култура, но бяха истински щастливи, че живеят в Америка.
Веднага след празника оставихме момчетата у дома и тримата с Муди и Махтоб се отправихме към Далас, за да участваме в една конференция на остеопати. По пътя се отбихме в Остин да посетим разширяващия се кръг от роднини, които също бяха заменили родната си страна с Америка. Вечеряхме заедно и се уговорихме на следващата сутрин да се срещнем за закуска в хотела.