Изморени от предишния ден, се успахме. Тъй като бързахме да приключим със сутрешните си ангажименти, не си направихме труда да пуснем телевизора. Когато слязохме във фоайето на хотела, един от племенниците — младеж на име Ямал — ни чакаше нетърпеливо. Той възбудено се хвърли към нас.
— Чу ли новината? Превзели са американското посолство в Техеран.
И се разсмя.
Едва сега Муди осъзна, че политиката е една твърде сериозна игра. От удобното си местенце на половин свят разстояние от събитията отначало той се бе чувствал достатъчно сигурно, за да тръби на всеослушание своята гореща подкрепа за революцията и за мечтата на аятолаха да превърне Иран в ислямска република. На приказки и отдалече това бе доста лесно.
Сега обаче студентите от Техеранския университет бяха извършили спрямо Щатите враждебен акт, който можеше да доведе до военен конфликт, и Муди се сблъска с реалната опасност да бъде засегнат пряко. Не беше хубаво да си иранец в Щатите в тия времена, нито пък да си омъжена за иранец. Един ирански студент от Тексаския университет бе бит от двама непознати и Муди се тревожеше да не го сполети нещо подобно. Освен това го безпокоеше мисълта да не го арестуват или депортират.
Някои лекари от болницата започнаха да го наричат „Доктор Хомейни“. Веднъж се закле, че една кола се опитала да го изблъска от уличното платно. Няколко пъти ни заплашваха по телефона. „Ще те пипнем и ще те убием“ — каза в слушалката глас с южняшки акцент. Истински стреснат, Муди нае въоръжена охрана, за да наблюдава къщата и ни пази, когато излизаме.
„Дали ще има край тази лудост? — чудех се аз, — Защо са тези глупави военни игри? Защо просто не ме оставят да бъда добра съпруга и майка?“
Муди откри, че не може да стои настрана от световните събития. За него бе почти невъзможно да остане неутрален. Иранските му приятели искаха да го включат още по-активно в дейността си и да го направят организатор на демонстрации, както и да използват дома ни за своего рода базов лагер. Американските ни приятели и съседи, както и колегите му в болницата очакваха и дори изискваха от него да декларира своята вярност към нацията, която му бе осигурила висок жизнен стандарт.
В началото той се колебаеше. Насаме изпадаше в екстаз от подлудяващите събития около кризата със заложниците и открито се радваше на безпомощността на Америка, на която стана свидетел светът. Мразех го за тези му чувства и двамата спорехме разгорещено. Освен това не спираше да произнася тиради срещу американското ембарго върху доставките на оръжие за Иран. Непрестанно повтаряше, че това е номер и Америка продава оръжие на Иран чрез трета страна, което неминуемо вдигало цената му.
Случи се нещо загадъчно. Муди бе завързал близко приятелство с доктор Моджалали — ирански неврохирург. Тъй като бе учил в Иран, доктор Моджалали нямаше право да практикува в Америка и затова работеше като лаборант, но Муди се отнасяше с него като с равен и двамата работеха въодушевено с иранските студенти. Приятелството им свърши внезапно. Муди престана да говори с доктор Моджалали, ала отказа да ми обясни защо.
В болницата Муди възприе тактика на ненападение. При все че продължи да позволява на иранските студенти да се събират в дома ни, той се опита това да става скришно и се постара да бъдат избягвани разговорите на политически теми, заявявайки, че е прекратил връзките си с „Групата загрижени мюсюлмани“. Потъна в работата си.
Злото обаче бе сторено. Бе разгласявал симпатиите си твърде открито и затова се превърна в лесна плячка за всеки, който имаше причина да го атакува.
Напрежението стигна своя връх, когато другият анестезиолог го обвини, че слуша радио по време на операция. Бях склонна да му повярвам, но, от друга страна, познавах същността на работата на Муди. Двамата с него бяхме харчили с удоволствие хонорарите му на анестезиолог, но те зависеха от нарастването на броя на пациентите му. Въпреки че работеше по-малко, отколкото получаваше, колегата на Муди явно бе видял открилата се възможност да разшири силово територията си.
Това противоречие раздели персонала на болницата на два враждуващи лагера. Бе повече от сигурно, че неприятностите ще продължат, още повече че кризата със заложниците бе прераснала в продължителен и болезнен конфликт.
Към края на тази изпълнена с бурни събития и вълнения година Муди се оказа между чука и наковалнята, уязвим от нападките и на двете страни.
За Коледа отидохме в Мичиган на гости на родителите ми. Празниците бяха прекрасен начин да се откъснем от нетърпимата напрегната обстановка в Корпус Кристи. Майка ми и баща ми обсипаха Джо, Джон и малката Махтоб с подаръци. През тези хубави дни започнах да си мисля за евентуалната възможност да се махнем от изнервящата атмосфера на Корпус Кристи. Муди харесваше Мичиган. Дали нямаше да се върне тук, ако си намери работа? Имаше ли свободни места?