Знаех, че ако се свърже с някои от старите си колеги, тази тема вероятно ще бъде засегната, затова един ден предложих:
— Защо не отидеш на гости на старите си познати в Карсън Сити?
Той прие предложението с възторг. Това бе една възможност да потърси нова работа в по-спокойна атмосфера, където никой не подозираше пристрастията му към събитията в Иран. Посещението възвърна надеждите му, че има места, където фактът, че е чужденец, няма да има никакво значение. Очите му грееха, когато ми каза: „Познавам един, който търси анестезиолог.“
Муди се обади на въпросното лице — анестезиолог в Алпина — и получи покана за разговор. Събитията се развиваха с шеметна скорост. Двамата с Муди оставихме децата при родителите ми и потеглихме натам.
Докато пътувахме, заваля сняг и покри зелените борове с празнична бяла одежда. Този зимен пейзаж бе поразително красив след трите години, прекарани в сухия горещ Тексас.
— Как сме могли да напуснем това място? — чудеше се гласно Муди.
Болницата в Алпина бе разположена сред приказно красива местност. Около заснежения паркинг се издигаха модерни сгради. Сред боровете се разхождаха необезпокоявано канадски гъски. В далечината хълмове обграждаха като в рамка тази живописна картина.
Разговорът мина гладко. Тук в Алпина имаха голяма нужда от втори анестезиолог. Накрая лекарят се усмихна, протегна ръка и попита:
— Кога можете да започнете?
Минаха няколко месеца, преди да уредим нещата си в Корпус Кристи. Муди с такова нетърпение очакваше да се преместим, че на няколко пъти пусна климатичната инсталация на студено, за да накладе огън в камината. Зимата в Тексас е винаги мека и топла. Огънят му напомняше Мичиган. В прекрасно разположение на духа приключихме с подготовката за преместването. Отново бяхме единодушни и преследвахме една и съща цел. Муди бе направил своя окончателен избор — да живее и работи в Америка. Той щеше да стане — всъщност вече беше — американец.
Продадохме къщата в Корпус Кристи, при все че запазихме права върху сградата, която давахме под наем, използвайки вложението като данъчно облекчение. През пролетта вече бяхме в Алпина, на три часа път от моите родители и на милиони километри от Иран.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Господи, колко далеч бе Алпина от отвратителния апартамент, в който бях затворена! Колко далеч бяха мама и татко. Колко далеч бяха Джо и Джон. Колко далеч бе Махтоб!
Дали беше с Мамал и Насрин? Надявах се да не е с тях. Надявах се да е при някого, когото познава и обича, някой, който я обича. Дали е у Амех Бозорг? Мисълта ме накара да потръпна. Колко сълзи пролях заради детето си!
В апартамента бях съвсем сама, обречена на цял ден самота. Бях така полудяла от желание да науча нещичко за Махтоб, че започнах да се безпокоя за душевното си състояние. Разкъсвана от мъка и обляна в сълзи, направих онова, което бях казала на Махтоб да прави. Усетиш ли се самотна, винаги можеш да се помолиш, защото човек никога не е съвсем сам.
Затворих очи и опитах. „Мили Боже, помогни ми!“ — започнах аз, ала изтерзаните ми мисли се щураха, без да могат да се съберат, и изведнъж изпитах чувство на вина. Бях пренебрегвала вярата години наред и едва когато се бях озовала затворница в чужда земя, се обръщах към своя Бог за помощ. Щеше ли да ме изслуша Той сега?
Опитах отново. Вече не се молех двете с Махтоб да намерим начин да се върнем в Америка. Сега всичките ми молби се свеждаха до едно — отново да бъда заедно с дъщеря си. „Мили Боже, помогни ми да си върна обратно Махтоб. Пази я и я утеши. Дай й знак, че я обичаш, че си до нея. Кажи й, че я обичам. Помогни ми да си я върна.“
Нещо — или някой — ме накара да си отворя очите. Наистина чух нещо, а може би ми се стори? Стресната, вдигнах поглед и видях куфарчето на Муди в единия ъгъл на стаята. Обикновено го взимаше със себе си, ала днес го бе забравил или просто оставил. Изпълнена от любопитство, отидох, за да го разгледам отблизо. Представа нямах какво държи в него — може би щях да намеря нещо, с което да си помогна, ключ или нещо такова?
Куфарчето имаше заключалка с цифрова комбинация.
Знаеше я само Муди.
„Ще започна с нула, нула, нула“ — измърморих аз. Така или иначе нямах никакъв друг избор.
Отнесох го в спалнята на Мамал и Насрин, където прозорецът към фасадата ми даваше възможност да реагирам навреме, ако някой дойдеше. Седнах на пода и превъртях цифрите на 0-0-0. Натиснах закопчалките. Нищо.