Преместих едната нула на единица и опитах отново. Пак нищо. С едно ухо давах слух на шумовете от улицата, за да не пропусна връщането на Муди, и продължавах да местя систематично цифрите: 0-0-3, 0-0-4, 0-0-5. Не спирах да опитвам — така времето минаваше по-бързо, ала и песимизмът ми растеше.
Стигнах до 1-0-0. Отново ядец. Но продължих. Сега начинанието ми изглеждаше напълно безсмислено, пък и вероятно в куфарчето нямаше нищо, което да ми е от полза. Така или иначе ми оставаха още 900 комбинации и нищо друго, с което да запълвам времето си. Стигнах до 1-1-4. Нищо. 1-1-5. Нищо. Защо ли продължавам? 1-1-6. Нищо. Ами ако Муди се промъкне тихичко зад гърба ми и види как се ровя в личните му неща?
Нагласих цифрите на 1-1-7 и без всякаква надежда натиснах закопчалките.
И двете изщракаха и се отвориха начаса! Вдигнах капака и зяпнах от изненада. Вътре бе телефонът — цифров апарат с всичките му аксесоари. Мамал го бе донесъл от Германия при една командировка. В единия си край кабелът имаше нещо като щепсел. Именно той се включваше в телефонния контакт.
Хвърлих се към контакта, но в същия миг спрях. Есей си бе у дома, тъкмо под мен. Чувах я как шета насам-натам, чувах гукането на бебето. Знаех, че проклетият телефон е ужасен. Винаги когато някой набираше номер на горния етаж, долният апарат също звънеше приглушено.
Есей щеше да разбере. Можех ли да рискувам? Не, тя вече ми бе показала на чия страна е. Не бе съгласна с онова, което върши Муди, ала трябваше да слуша и да се подчинява. Ако той пожелаеше, тя щеше да ме шпионира. Времето течеше — двайсет минути, може би половин час. Стоях в хола с телефона в ръце. Бях готова да го включа, просто преценявах риска. Тогава чух да се отваря и затваря входната врата на апартамента долу. После се отвори и затвори и вратата на къщата. Изтичах до прозореца и притиснах лице към решетката тъкмо когато Есей и децата й се отправиха надолу по улицата. Тя почти не излизаше от къщи даже за няколко минути. Това бе сякаш отговор на молитвите ми.
Веднага включих телефона, позвъних на Хелън в посолството и през сълзи й разказах за злощастната си участ.
— Смятах, че си у Елън и се опитваш да оправиш нещата — рече Хелън.
— Не. Той ме държи под ключ. Отведе някъде Махтоб — бързо отвърнах аз. — Не бих искала да предприемам нищо, защото рискувам да не я видя повече.
— Защо не говориш с господин Винкоп — предложи Хелън.
Тя прехвърли разговора на неговия телефон. Още веднъж обясних, че не бих искала да рискувам, в случай че посолството се намеси активно. Поне докато не се върне при мен Махтоб.
— Не постъпвате разумно — опита се да ме посъветва той. — Трябва да дойдем и да се опитаме да ви измъкнем оттам. Трябва да се обадим в полицията, че ви държат под ключ.
— Не! — изкрещях в слушалката. — Това е моето желание! Настоявам да не предприемате нищо. Не се опитвайте да се свързвате с мен. Не правете нищо, за да ми помогнете! Ще ви се обадя веднага, щом мога, но не знам кога — може би утре, може би след шест месеца, не знам. Ала не се опитвайте да се свързвате с мен!
Затворих, чудейки се дали мога да рискувам и да се обадя в службата на Елън. В този миг чух да се превърта ключ във външната врата. Връщаха се Есей и децата. Бързо изключих телефона, напъхах го в куфарчето и го сложих отново там, където го бе оставил Муди.
Внезапно се сетих за снимката, която бях направила, когато Муди отвеждаше Махтоб. На лентата сигурно имаше и други снимки. Ако я занесеше да я промият, щеше да разбере какво съм направила и да се вбеси. Прерових кожената чанта, в която държеше апарата, за нов филм, за да го сменя, но такъв нямаше.
Сега ми се стори, че снимката е нещо съвсем маловажно, защото на нея се виждаше само гърбът на Махтоб и Муди, който я буташе в количката. Не си струваше заради нея да раздухвам яростта му. Отворих фотоапарата, осветих филма и го върнах обратно, като се надявах искрено да съм съсипала някоя важна за Муди снимка.
Два дни по-късно без каквото и да е обяснение Есей се изнесе от долния апартамент с Мариам и Мехди. Надникнах от горния прозорец и я видях как се качи в поръчано по телефона такси, едва напъхвайки в него куфара, непослушните си деца и развяващия се чадор. Сякаш отиваше на гости у свои роднини. Реза още не се бе върнал от работа. Сега бях напълно изолирана.
Понякога Муди се прибираше вечер, понякога — не. Не знаех коя от двете възможности предпочитам. Той ме отблъскваше и ужасяваше, ала бе единствената ми връзка с Махтоб. Когато все пак се прибираше привечер с множество покупки в ръце, бе дръпнат и рязък. На всичките ми въпроси за Махтоб отговаряше с краткото: „Добре е!“