— Справя ли се в училище? — питах аз.
— Не ходи на училище — соннато отвърна той. — Не я пускат заради онова, което си направила. Ти си виновна. Развали всичко и сега не я щат там. Създаваш ми отвратителни ядове и грижи. — После смени темата. — Ти си много лоша съпруга. Не ми раждаш други деца. Ще си взема друга жена, та да ме дари със син.
Внезапно си помислих за спиралата. Ами ако Муди разбере за нея? Ами ако ме набие толкова жестоко, че се наложи лечение и някой ирански лекар я открие? Ако не ме убие Муди, неговото правителство ще го направи.
— Ще те заведа при Хомейни и ще му кажа, че не го харесваш. Ще те заведа при правителството и ще им кажа, че си агентка на ЦРУ — изръмжа Муди.
Ако не бях чувала истории за хора, обвинени без каквото и да е основание, а после хвърлени в затвора или екзекутирани без съд и присъда, щях да сметна приказките му за празни заплахи, но не беше така. Изцяло зависех от милостта на този луд човек и неговото също толкова смахнато правителство. Знаех със сигурност, че животът ми зависи от прищевките и странните хрумвания на Муди и неговия аятолах.
Заключена в един апартамент с мъчителя си, не смеех да се впускам в какъвто и да е спор. Всеки път, когато забелязвах да блещукат в очите му пламъчетата на лудостта, си прехапвах езика и се надявах да не чуе ужасеното тупкане на сърцето ми.
Фактът, че не съм мюсюлманка, будеше най-силно яростта му.
— Ще гориш в ада — крещеше ми той. — А аз ще отида в рая. Защо не се осъзнаеш?
— Не знам какво ще стане — отговарях смирено, за да не го предизвиквам повече. — Не мога да отсъдя. Само Господ е съдник.
В нощите, през които Муди решаваше да остане при мен, спяхме в едно легло, но далеч един от друг. Няколко пъти се опитах да се притисна в него и сложа глава на рамото му в отчаяните си опити да си върна свободата, като едва се сдържах да не повърна. Муди обаче си оставаше напълно безразличен. Изхъркваше и се обръщаше на другата страна.
Сутрин ме оставяше, а куфарчето с телефона вземаше със себе си.
Полудявах от ужас и скука. Тялото още ме наболяваше от страхотния бой. Победена от депресията и отчаянието, лежах с часове в леглото — нито можех да спя, нито да стана. Друг път кръстосвах апартамента, сякаш търсех и аз не знам какво. Някои от дните ми се нижеха като в мъгла. Не мина много време и аз нито вече знаех, нито ме интересуваше кой ден или кой месец е и дали ще видя отново слънцето или не. Единственото, което исках, бе дъщеря си.
През тези изпълнени с агония дни страхът ми се концентрира върху една малка подробност. Бърках дълбоко с пръсти в тялото си и търсех конеца на спиралата, която носех. Намерих я и се поколебах за миг. Ами ако предизвикам кръвоизлив? Бях затворена в изолиран апартамент, не разполагах с телефон. Ами ако умра от силното кръвотечение?
В този момент изобщо не ме интересуваше дали ще живея, или ще умра. Дръпнах конеца и извиках от болка, ала спиралата не помръдна. Опитах още няколко пъти, като дръпнах още по-силно, гърчейки се от силната болка. Нищо не се получи. Най-сетне взех пинцетите от несесерчето си и хванах конеца с тях. С бавно движение, което изтръгваше стонове от стиснатите ми устни, най-после успях. Изведнъж в ръката ми се оказа малката пластмасова тръбичка с метална жичка, която можеше да ме осъди на смърт. Всичко ме болеше. Изчаках няколко минути, за да се убедя, че не кървя.
Внимателно разгледах спиралата. Какво да правя сега с нея? Не можех просто да я хвърля в кофата за смет и да рискувам Муди да я открие, а като лекар щеше да я познае веднага.
Дали тоалетната щеше да я поеме? Беше лека и не бях сигурна дали няма да остане на повърхността. Ами ако заседне някъде и се наложи да викаме каналджия, който ще намери и покаже на Муди странния предмет?
Металът бе мек.
Може би щях да успея да го нарежа на парченца. Сред шивашките принадлежности на Насрин открих ножица и старателно нарязах спиралата на миниатюрни късчета.
Изтичах за кухненския нож и бързо се справих с прозореца. Надвесих се и изчаках да не би някой да види как парченцата от моята спирала отплават но техеранските канавки.
Рожденият ден на татко бе на пети април. Ако го доживееше, щеше да навърши шейсет и пет. Джон бе роден на седми април. Щеше да навърши петнайсет. Дали знаеше, че съм още жива?
Не можех да им изпратя подаръци. Не можех да им приготвя торти. Не можех да им се обадя и да им честитя. Не можех да им изпратя поздравителни картички.
Дори не знаех кога точно се падат рождените им дни, защото бях загубила представа за времето.