Понякога нощем излизах на балкона и гледах луната. Тогава си мислех колко е голям светът, а луната е само една — една и съща за Джо и Джон, за мама и татко, за мен, за Махтоб.
Имах чувството, че луната ни свързва.
Един ден случайно погледнах през прозореца и дъхът ми спря. На отсрещния тротоар стоеше госпожица Алави с впит в мен поглед. За миг ми се стори, че е привидение, родено от замъгленото ми съзнание.
— Какво правиш тук? — попитах изненадано.
— Стоя и наблюдавам с часове — отвърна тя. — Знам какво ти се е случило.
Как е разбрала къде живея, чудех се аз. От посолството? От училището? Това не ме интересуваше — разтреперах се при мисълта за тази жена, която рискуваше собствения си живот, за да измъкне Махтоб и мен от страната. Изстенах, защото това отново ми напомни, че Махтоб я няма.
— Какво мога да направя? — попита госпожица Алави.
— Нищо — съсипана от скръб отвърнах аз.
— Трябва да говоря с теб — снижи глас тя, осъзнавайки колко подозрително изглежда този разговор през улицата, воден при това на английски.
— Почакай! — рекох.
За няколко секунди отместих решетката, пъхнах глава между железните пръти и продължихме с приглушен тон странния си разговор.
— Наблюдавах дома ти дни наред — каза госпожица Алави.
Тя обясни, че известно време била придружавана от брат си. Той седял в кола. Това обаче предизвикало нечии съмнения и ги питали какво правят тук. Братът на госпожица Алави обяснил, че наблюдава едно момиче, дето живее наблизо, защото искал да я вземе за жена. Това обяснение било достатъчно, но случилото се притеснило брат й. Така или иначе днес госпожица Алави бе сама.
— Всичко за пътуването до Захидан е готово — рече тя.
— Не мога да тръгна. Махтоб не е при мен.
— Ще я намеря. Дали ще може?
— Не предприемай нищо подозрително!
Тя кимна и после изчезна също тъй тайнствено, както бе дошла. Завинтих обратно решетката, скрих ножа и отново потънах в летаргия, като се чудех дали случилото се не е било сън.
Сигурно Бог бе забавил движението на света. Денят имаше по четирийсет и осем и дори седемдесет и два часа. Това бяха най-самотните дни в живота ми. Бе изтощително да си търся подходящо занимание за запълване на времето.
Кроях подробни планове как да вляза във връзка с Махтоб. От продуктите, които намирах из къщи, се опитвах да приготвям любимите ястия на Махтоб и да й ги пращам по баща й. За нея булгар пилафът бе голям деликатес.
От малко бяла прежда успях да измайсторя чифт чорапки за куклата й. После се сетих, че има две поло блузи, които обличаше рядко, защото се оплакваше, че я стягат на вратлето. Намалих яките и с отрязаните парчета уших още кукленски дрешки. Намерих и една бяла риза с дълги ръкави, която й бе омаляла. Отрязах ръкавите и ги приших в набор към долната част на ризката, която стана с къс ръкав и Махтоб отново можеше да си я носи. Муди отнасяше подаръците, но не споменаваше нищо за нея, освен когато ми върна кукленските чорапки.
— Казва, че не ги иска, защото другите деца ще й ги изцапат — обясни той.
Тази новина ме накара да засияя вътрешно, без да дам възможност на Муди да разбере какво точно се е случило. Умната малка Махтоб се бе досетила за моя план. По този начин ми казваше: „Мамичко, още съм жива.“ Освен това е с други деца. Това изключваше дома на Амех Бозорг, слава Богу!
Но къде беше?
От досада и скука започнах да чета книгите на Муди, които бяха на английски. Повечето бяха за исляма. Изчетох ги от кора до кора. Имаше и един речник „Уебстър“, който също прочетох. Как ми се искаше да има и Библия.
През тези ужасни дни и нощи единствен Господ бе винаги до мен. Не спирах да разговарям с Него. Постепенно, докато се точеше безкрайният низ от еднообразни дни, в измъченото ми съзнание се оформи стратегия. Бях напълно безпомощна и нямах никаква възможност да се защитя, затова бях готова да опитам всичко, стига то да ми върнеше Махтоб. Ето защо се обърнах към религията на Муди.
Внимателно прочетох книжка с подробни инструкции за обичаите и ритуалите, извършвани преди молитва, и започнах да ги спазвам и изпълнявам. Преди да се помоля, измивах дланите, ръцете, лицето и ходилата на краката си. После се покривах с бял молитвен чадор. Когато мюсюлманин коленичи в молитвена поза, за да се преклони пред волята на Аллаха, той не бива да докосва с главата си нищо, направено от човешки ръце. Навън това не представляваше никаква трудност, но вкъщи молещият се трябва да използва молитвен камък. Ние имахме няколко. Това са обикновени глинени късчета с диаметър около три сантиметра. За целта става всяка глина, но тези бяха направени от глина, специално донесена от Мека.