Загръщах се с чадора, навеждах се напред, за да докосна с чело молитвения камък, и с разтворена пред мен на пода книга с инструкции упражнявах непрестанно молитвите.
И така еднасутрин изненадах Муди, като станах заедно с него и го последвах в банята за ритуалното измиване.
Той се стъписа, когато се загърнах в чадора и заех мястото си в хола. Знаех точно къде е — не до него, а зад него. Двамата се обърнахме с лице към Мека и започнахме да се молим.
С това целях две неща. Исках да доставя удоволствие на Муди, дори ако прозреше плитко скроения ми план. Щеше да се досети, че се опитвам да спечеля благоволението му, за да си върна Махтоб, но това нямаше ли да му подскаже нещо важно? Да ми отнеме Махтоб бе последният му отчаян опит да ме спечели на негова страна. Не беше ли това доказателство, че стратегията му действа?
Но дори и тази причина не бе най-важната. Бях много по-искрена в молитвите си, отколкото си представяше Муди. Отчаяно се нуждаех от помощ, откъдето и да е. Ако Аллах е също толкова могъщо божество, както и моят Бог, бях готова да изпълня предписанията и изискванията му възможно най-стриктно. Исках да угодя на Аллах повече, отколкото на Муди.
Като свършихме молитвите си, Муди сопнато рече:
— Не трябва да ги казваш на английски!
Сега имах още една задача за изпълнение. Няколко дни след това без прекъсване упражнявах арабските думи, като се опитвах да си внуша, че не се превръщам в покорна мюсюлманска жена.
Един ден се появи Елън, обявявайки за присъствието си със звънеца на входната врата. Разговаряхме през прозореца.
— Зная, че Муди е наредил да не те доближавам, но исках да видя как си, жива ли си — рече Елън. — Промениха ли се нещата?
— Не.
— Знаеш ли къде е Махтоб?
— Не. А ти?
— Не — отвърна Елън и каза: Дали Ага Хаким няма да помогне? Муди го уважава. Бих могла да разговарям с него.
— Не — бързо отвърнах аз. — Ако Муди разбере, че съм разговаряла с някого, нещата ще се влошат. Не искам да правя нищо подобно. Искам само едно — да видя Махтоб.
Елън се съгласи с доводите ми, като поклати притеснено покритата си с чадор глава.
— Има едно нещо, което можеш да направиш — казах аз. — Можеш да ми донесеш твоя Нов завет.
— Добре — съгласи се Елън. — Как обаче ще ти го дам? — Ще завържа кошница на въженце и ще ти я пусна.
— Дадено.
Елън си отиде и така и не се появи с Новия завет. Вероятно, изпитала угризения от тайното си посещение, тя бе казала на Хормоз.
В една слънчева утрин стоях на балкона към задния двор и се чудех нормална ли съм или побъркана. Колко време продължава всичко това? Опитвах се да си възстановя кога точно ме би Муди. Дали беше преди месец? Два месеца? Не можех да си спомня нищо. Реших да преброя петъците, защото те единствено се различаваха от останалите дни на седмицата с по-честите призиви към правоверните за молитва. Успях да си припомня само един петък. Нима бе минала само една седмица? Или десетина дни? Наистина ли още бе април?
Забелязах, че през отворения прозорец на съседната къща отсреща ме наблюдава жена. Не я бях забелязвала преди.
— Откъде си? — неочаквано извика тя на английски с несигурен глас.
Стреснах се. Бях изненадана и изпълнена с подозрения.
— Защо питаш?
— Защото знам, че си чужденка. Притеснението отвърза езика ми и думите сами заизскачаха от устата ми. Не се колебах дълго дали жената е приятел или враг.
— Затворена съм в тази къща — изрекох. — Отнеха ми дъщерята и ме заключиха тук. Имам нужда от помощ. Моля те, помогни ми.
— Искрено съжалявам — отвърна тя. — Ще направя каквото мога.
Какво ли можеше да направи? Една иранска домакиня разполага с малко повече свобода от мен в този момент. Тогава ми хрумна нещо.
— Искам да изпратя писмо на семейството си — рекох.
— Добре. Напиши писмото, после аз ще изляза на улицата и ти ще ми го пуснеш.
Бързо надрасках бележка, която сигурно не бе особено смислена и разбираема. Набързо описах за последните си перипетии и предупредих мама и татко да не оказват сериозен натиск нито върху посолството, нито върху Държавния департамент в този момент, поне докато не си върна Махтоб. Писах им, че ги обичам, и сълзите ми капеха върху листа.
Отместих решетката от прозореца към улицата и с плика в ръка зачаках жената да се появи на улицата. Нямаше много пешеходци, но не бях сигурна, че ще я позная — всички иранки си приличат в еднаквите си одежди. Минаха няколко жени, но никоя не даде знак, че ме е познала.
После се появи още една облечена в черно манто и покрита с русари жена. Тя се движеше забързано по всекидневните си дела, но когато се приближи към наблюдателницата ми, погледна нагоре и едва забележимо кимна. Писмото се плъзна от пръстите ми и полетя надолу като есенен лист. Моята нова съюзница бързо го вдигна и го пъхна в дрехата си, без да забави крачка.