Повече не я видях, при все че прекарах много време на балкона към задния двор с такава надежда. Сигурно бе решила, че рискът е прекалено голям и не си заслужава труда.
Както се бях надявала, участието ми в молитвите посмекчи малко поведението на Муди. За награда той ми донесе „Хаян“, техерански ежедневник, който излизаше на английски. Материалите в него бяха пълни с пропаганда, но поне имах нещо за четене на родния си език, различно от религиозните четива и речника. Освен това вече знаех коя дата сме. Беше ми трудно да повярвам, че съм прекарала затворена едва десетина дни. Напълно възможно бе „Хаян“ да лъже за датата така, както лъжеше за всичко останало.
Появата на вестника сложи началото на внезапна промяна в положението ми или по-скоро в поведението на Муди. Сега той се прибираше в апартамента всяка вечер и ми носеше „Хаян“, а от време на време и по някой деликатес.
— Ягоди — обяви той, като се върна един късен следобед. — Скъпи са и не се намират лесно.
Колко странен и многозначителен жест за помирение! Той бе отказал на Махтоб ягоди вечерта, в която се връщахме от дома на Елън и Хормоз — вечерта, в която двете бяхме заедно за последен път.
Не бях хапвала ягоди от година. Тези бяха дребни и твърди — вероятно не бяха особено вкусни, но в този миг представляваха нещо съвсем екзотично. Наложих си да спра след третата и казах:
— Занеси ги на Махтоб.
— Добре.
Понякога Муди се държеше любезно с мен и дори проявяваше желание да разговаряме за незначителни неща. Друг път бе рязък и заплашителен. Въпреки че непрекъснато го разпитвах за Махтоб, не казваше нито дума.
— Колко още ще я караме така? — питах го аз. Отговорът му — изсумтяване.
Дните се нижеха мрачно и тъжно.
Звънецът на входа ни събуди посред нощ. Винаги нащрек, за да се защитава от демоните, които се опитваха да го обладаят, Муди скочи от леглото и забързано се отправи към прозореца. Разбудена от летаргичния си сън, аз се заслушах от спалнята и успях да чуя гласа на Мустафа, третия син на Амех Бозорг и Баба Хаджи. Чух как Муди каза на фарси, че ще отиде веднага.
— Какво се е случило? — попитах, когато се върна в спалнята да се облече.
— Махтоб е болна. Трябва да вървя — отвърна той. Сърцето ми спря.
— Позволи ми да дойда с теб! — изплаках.
— Не! Ще стоиш тук!
— Моля те!
— Не!
— Моля те, доведи я у дома!
— Не! Никога повече няма да я доведа тук!
Той се отправи към вратата, а аз скочих от леглото и се завтекох след него, готова да хукна из улиците на Техеран по нощница, ако това щеше да ми помогне да ида при дъщеря си.
Муди ме отблъсна, заключи вратата зад себе си и ме остави сама с ужасната новина. Махтоб е болна! Толкова болна, че Мустафа дойде да извика Муди посред нощ. Ще я заведе ли в болница? Толкова ли е зле? Какво се бе случило? „Детето ми, детето ми, детето ми“ — ридаех аз.
Обляна в сълзи и обхваната от черни мисли през тази безкрайна нощ, се опитах да си обясня защо именно Мустафа бе този, който ни съобщи за болестта на Махтоб. Защо?
После си припомних, че Мустафа и жена му Молук живеят само на три преки оттук. Домът им бе доста удобно скривалище. Махтоб ги познаваше и се разбираше с децата им. Освен това Молук бе малко по-голяма чистница и се държеше по-приятелски с нас в сравнение с останалите членове на семейството. Мисълта, че Махтоб живее у Мустафа и Молук, ме поуспокои, но не бе достатъчно утешение за нараненото ми сърце. Когато едно дете е болно, то се нуждае преди всичко от присъствието на майка си. Опитах се мислено да й предам колко я обичам и искрено се надявах и молех да чуе молитвите ми и да усети дълбоката майчина любов.
През последните няколко седмици бях решила, че съм на дъното на отчаянието си. Сега обаче бях тласната в още по-дълбока пропаст. Дългите и тягостни часове на нощта се източиха едва-едва. Настъпи ден, но нямах никакви новини. Сутринта се влачеше още по-бавно. С всеки удар на сърцето си ридаех: „Махтоб! Махтоб! Махтоб!“
Не можех нито да ям, нито да спя.
Не бях в състояние да върша каквото и да е.
Само си я представях как лежи сам-самичка в болничното легло.
Следобедът се проточи мъчително и болезнено. Струваше ми се, че това е най-дългият ден от жалкото ми съществуване.
Изведнъж ми хрумна налудничава идея. Впих очи през прозореца на спалнята и видях една жена в съседния двор. Беше прислужницата — възрастна лелка, увита в чадор. Тя се бе навела и миеше, доколкото можеше с една ръка, паници и тигани. Бях я виждала да го прави много пъти, но никога не я бях заговаряла.