— Предполагам, че въздушното нападение е било изпратено от Бога — каза Муди. — Ние няма защо да живеем разделени. Във времена като тези трябва да бъдем заедно. Наистина се безпокоях за теб. Не трябва да се разделяме вече.
Челото на Махтоб беше обляно в трескава пот. Протегнах ръце да я взема и Муди ми я подаде. Беше толкова хубаво, че можех да я докосна.
Тя не промълви нито дума, докато я носех към спалнята. Муди ни последва. Завих я, после грабнах някакъв парцал, натопих го в студена вода и изтрих челото й. Беше в съзнание, но очевидно не смееше нищо да каже в присъствието на Муди.
— Изяждаше ли си яденето — попитах.
— Да — увери ме той.
Но състоянието й говореше по-скоро за противното. Тя беше само кожа и кости.
През нощта той не посмя да ни остави сами. Махтоб беше все така безмълвна и апатична, но температурата й спадна малко благодарение на грижите ми. Тримата прекарахме нощта заедно в едно легло. Махтоб лежеше помежду ни, често разбуждана в лекия си сън от стомашни болки и диария. Притисках я в обятията си цяла нощ и само от време на време потъвах в мъчителен сън. През цялото време се боях да задам на Муди въпроса: „Какво ще правим сега?“
Сутринта, докато Муди се приготвяше за работа, той се обърна към мене, не грубо, но чувството от предишната нощ вече го нямаше:
— Приготви я.
— Моля те, не я взимай.
— Не. Няма да я оставя тук с тебе.
В този ужасен миг не посмях да реагирам. Муди имаше абсолютна власт над мене и аз не можех да рискувам да бъда отделена от дъщеря си отново. Безмълвна, Махтоб се остави баща и да я отнесе, а майка й остана с чувството, че сърцето й ще се пръсне.
Нещо много странно ставаше с нас тримата. Трябваше ми време, за да си дам сметка за неуловимите промени в поведението ни, но интуитивно чувствах, че навлизахме в нова фаза на нашия съвместен живот.
Муди беше по-потиснат, по-малко предизвикателен, по-замислен от преди. Изглеждаше поуспокоен, сякаш бе намерил някаква вътрешна опора. Но в очите му долових признаци на задълбочаващо се безпокойство. Беше погълнат от мисълта за пари.
— Все още не ми плащат в болницата — оплака се той. — Работя за нищо.
— Това е абсурдно — казах. — Направо нее за вярване. Откъде взимаш пари тогава?
— Парите, с които живеем, взимам на заем от Мамал. И все пак не му вярвах. Бях убедена, че предпочита да си мисля, че няма пари и затова не можем да променим живота си.
По някаква непонятна за мен причина Муди постепенно беше променил мишената на своя гняв. Вече водеше Махтоб у дома почти всяка вечер, с изключение на нощите, когато бе дежурен в болницата. След седмица-две започна да позволява на Махтоб да оставас мен и през деня, когато бе на работа, а звукът на плъзгащото се резе, докато заключваше два пъти вратата след себе си, ни напомняше, че сме затворнички.
Една сутрин, след като излезе както обикновено, останах озадачена, че не чух познатия звук на резето. Муди се отдалечи от къщата и шумът от стъпките му заглъхна. Изтичах до прозореца в спалнята и го видях как крачи надолу по улицата.
Дали беше забравил да ни заключи, или това беше проверка.
Реших, че последното е по-вероятно. Двете с Махтоб останахме в апартамента и когато Муди се върна след няколко часа, беше в много по-ведро разположение на духа. Вече бях сигурна, че това е проверка. Беше наблюдавал апартамента или може би бе наел шпионин; но ние бяхме доказали своята благонадеждност.
Муди говореше по-често и по-разгорещено за нас тримата като за семейство, сякаш се опитваше да ни сплоти в едно като щит срещу жестокостта на света около нас. Дните бавно преминаваха в седмици и у мене все повече се затвърждаваше увереността, че той ще ми върне окончателно Махтоб.
Махтоб също се променяше. В началото тя с неохота споделяше подробности за времето, което бе прекарала далече от мен.
— Много ли плака? — питах аз. — Моли ли татко да те доведе пак тук?
— Не — отговаряше тя с тих и уплашен глас. — Не съм го молила. Не съм плакала. Не говорех с никого. Не си играех. Не правех нищо.
Трябваше да проведа много такива разговори, за да я накарам да престане да страни от мен. Най-накрая разбрах, че е била подложена на многобройни кръстосани разпити, особено от жената на племенника на Муди — Молук. Разпитвала я дали майка й я е водила някога в посолството, дали майка й не се е опитвала да напусне страната. Но Махтоб отговаряла на всичко с „не“.