Минах покрай другите два апартамента. Никога не разбрах кой живее в тях. Дори нито веднъж не срещнах някой, когато идвах при Нета. Стигнах нейния апартамент и поспрях задъхан пред вратата й преди да звънна.
Всичко беше както навремето. Нейната картичка, в мъничка рамка, закачена на вратата. Видях и драскотината, която един път направих пиян със секретния ключ. Тук беше и дебелото вълнено чердже отпред. Усетих как сърцето ми заби бързо и ръцете ми се изпотиха. Изведнъж разбрах, че Нета е станала доста скъпа за мен: прекалено дълго бях далеч от нея.
Натиснах звънеца, но не чух нищо, и пак натиснах. Никой не отвори вратата. Продължих да чакам, чудейки се дали Нета не е в банята. Постоях няколко секунди и звъннах пак.
— Няма никой там — един глас се обади зад мен.
Извърнах се надолу към стълбите. Някакъв мъж стоеше до долния апартамент, взирайки се в мен. Беше едър, около трийсетте, широкоплещест и добре сложен, но не и мускулест. Приличаше ми на някой ковач, но разплут и дебел. Той ме зяпаше ухилен и на мен ми изглеждаше като огромен спящ котарак, безразличен, самонадеян и самодоволен. Скобите по зъбите му отразяваха прокрадващите се през мърлявия прозорец последни слънчеви лъчи.
— Здрасти, бейби — рече той. — Да не си някой от приятелите й? — фъфлеше леко. Рижавата му коса беше късо подстригана. Носеше жълто-черен копринен халат, стегнат чак до врата му ; пижамата му беше електриково синя, сандалите ярко червени. Въобще си беше страшна картинка.
— Върви по дяволите — казах. — Броя до две и се махай веднага — обърнах се към вратата на Нета.
Оня взе да се кикоти. Това беше отвратително съскане и не знам защо ми опъна нервите.
— Няма никой, бейби — повтори той и сниши глас — Тя е мъртва.
Спрях да натискам звънеца, обърнах се и го изгледах. Той повдигна вежди и заклати леко глава.
— Чу ли, бейби? — попита и се захили самодоволно. . — Мъртва? — повторих и се отдръпнах от вратата.
— Точно тъй, бейби — той се наклони и ми хвърли лукав поглед. — Тя умря вчера. Може да помиришеш газта, ако се напънеш — хвана се за гърлото и потрепера. — Имах лош ден заради това.
Слязох долу и застанах пред него. Беше малко по-висок от мен, но доста по-едър, но пък да не би кокалите му да са железни.
— Успокой се — казах. — Кажи ми ясно. Каква газ? Какви ги дрънкаш?
— Ела вътре, бейби — рече той с глуповата усмивка. — Ще ти разкажа всичко.
Преди да мога да откажа, той се вмъкна в голяма стая, която смърдеше ужасно и беше пълна със стари, прашасали мебели.
Отпусна се в едно голямо кресло. Облак прахоляк се вдигна когато огромното му туловище се просна върху него.
— Извини ме за кочината — каза той, оглеждайки стаята с отвращение. — Мисис Крокет е повлекана. Тя никога не чисти тук и защо аз да го правя, нали бейби? Животът е толкова кратък и някой като мен не може да си пилее времето в чистене.
— Зарежи пиесата на Оскар Уайлд — бях нетърпелив. — Казваш, че Нета Скот е умряла? Той поклати глава и се усмихна:
— Тъжно, нали? Толкова апетитно момиче; красиво, прекрасно, нежно тяло; толкова жизнена, а сега какво — храна за мишките. Смъртта е жестока везна, а? — въздъхна тежко.
— Как се случи? — попитах. Идеше ми да скоча, да го сграбча за дебелия врат и да му изкарам целия въздух.
— Собственоръчно — изрече траурно. — Шокираща история. Полицаи търчаха нагоре, надолу, линейка... доктори... Мисис Крокет пищеше... оная дебела кучка от долния етаж злорадстваше... тълпа на улицата, надяваща се да види останките,... много, много противно. После мирис на газ — къщата не можа да се проветри цял ден. Ужасна работа, бейби, истинска трагедия.
— Искаш да кажеш, че се е отровила с газ? — потреперах.
— Точно тъй, горкото агънце. Запечатаха стаята, но печката продължаваше да бълва газ. Никога няма да мога да си купя скоч отново, без да се сетя за нея. — Думите му бяха като безшумно бучене, някак си интимни и потайни. Постоянната му усмивка ме тревожеше много.
— Разбрах — обърнах се.
Добре, значи беше така. Изведнъж се почувствах празен и безкрайно тъжен и ми се повдигаше.
Помислих си: Ако ме беше изчакала само един ден, Нета, щяхме заедно да се изправим пред каквото и да беше това и да го преживеем.
— Благодаря — казах на вратата.
— Не ми благодари, бейби — той се надигна от стола и ме изпрати до стълбите. — Добре е да знам, че съм направил малка услуга, пък било то и за лоша вест. Виждам, че си шокиран, но ще ти мине. Многото работа е най-добрия лекар. Не беше ли казал Байрон „Заетите нямат време за сълзи“? Вероятно ти не харесваш Байрон, а?