— Може ли да получа ключа? — побутнах малката купчина банкноти към нея.
Тя поклати глава раздвоена.
— На полицията няма да им хареса.
— Давам ти десет паунда да ти е чиста съвестта — припомних й — Вземаш ли или се отказваш?
Тя отвори чекмеджето на един шкаф, извади ключа и го остави на масата.
— Тия хора с много пари, дето вкарват честните души в неприятности. — каза тя.
— Ще го напиша това в автобиографията си. — вече ми се гадеше от нея. Взех ключа и побутнах парите.
Тя ги грабна и ги мушна в джоба на престилката си.
— Не бави ключа дълго и не пипай нищо в апартамента.
Аз поклатих глава и излязох.
Качих се по стълбите, спрях пред първата врата и прочетох името на табелката; Маджи Кенит. Помня, Джулиъс Коул беше казал:" тая дебела алчна кучка от долния апартамент".
„Аха“ — казах си и продължих нагоре до апартамента на Нета. Пъхнах ключа, превъртях и бутнах леко. Вратата се отвори. Влезнах в гостната. Като се обърнах да затворя, видях Коул да ме гледа през открехнатата си врата отсреща. Повдигна вежди и поклати глава. Направих се, че не го виждам и затворих.
Усещаше се слаба, натрапчива миризма на газ, въпреки че прозорците бяха отворени. Огледах стаята и се почувствах тъжен, сякаш витаеха призраци.
Стаята не беше много променена от последния път, когато бях вътре. Някои мебели бяха разместени, но нищо ново. Картините бяха същите: всички доста неприлични, изрязани от американски и френски списания.
Веднъж бях питал Нета защо е сложила такива снимки по стените. „Момчетата ги харесват“, ми обясни. „Те откланят вниманието им от мен. Мъжете, които ме отегчават са шокирани от тях и не се връщат тук отново, тъй че всеки си има ползи от това.“
Върху полицата на камината беше наредена колекцията й от порцеланови животинки. Имаше около трийсетина. Аз също й бях подарил няколко. Приближих се да видя дали моите са сред тях. Бяха там. Взех удивителното малко копие на Бамби от Дисни и го обърнах. Помня колко доволна беше Нета, че го има. Казваше, че това е най-доброто от цялата й колекция.
Върнах го на мястото му, поогледах из стаята с ръце в джобове. Чак сега почвах да осъзнавам, че Нета е мъртва, че не бих могъл да я видя отново.
Не мислех, че ще се почувствам толкова зле. А и смъртта й ме тревожеше. Не можех да повярвам, че се е самоубила. Това не беше в нейния стил. Преди войната аз бях криминален журналист. Посетил съм стотици стаи, където е извършвано самоубийство. Витаеше някаква особена атмосфера там, а тук я нямаше. Не мога точно да го обясня, но вярвах, че тук самоубийство не е извършвано.
Отидох до светлото дъбово бюро, отворих го и погледнах вътре. Беше празно, само шише от мастило и няколко молива.
Надникнах в рафтовете за писма, помнех ги когато с Нета бяхме заедно, винаги претъпкани с писма, сметки, хартии. Сега тук нямаше нищо.
Огледах камината, надявайки се да открия пепел от хартия. Обаче нямаше и следа. Стори ми се странно. Оправих си шапката на главата и се намръщих. Да, наистина странно.
Чух едва доловимо скърцане пред външната врата и застанах нащрек. Скърцането продължи.
— Пусни ме вътре, бейби — Джулиъс Коул шептеше в ключалката. — И аз искам да видя.
Смръщих се, прекосих на пръсти стаята и влязох в кухнята. Вратичката на малката газова печка беше открехната. Една оранжева възглавничка беше метната в другия край на стаята. Сигурно я е използвала, когато си е навряла главата в печката. Не исках да мисля повече за това и тръгнах към спалнята.
Беше малка, светла стаичка. Големият двоен диван заемаше почти цялото място. Имаше един скован гардероб и тоалетна масичка до прозореца. Цялата стая беше в зелено и жълто като нарцис. Нямаше снимки, нито украса.
Притворих вратата и зареях поглед към леглото. Тук имаше толкова много спомени, че постоях няколко минути така, преди да отида до масичката и разгледам удивителната колекция от шишенца, кремове, гримове, които бяха разпилени отгоре. Дръпнах да отворя чекмеджетата. Бяха пълни с обичайните женски джунджурии: кърпички, копринени шалчета, кожени колани, ръкавици, евтини бижута. Поразместих гривните, герданите, пръстените в кутията за бижута. Всички бяха дрънкулки, но тогава се сетих за диамантената гривна и иглата за шал, с които тя много се гордееше. Аз й бях подарил тази гривна; иглата така и не разбрах от кого е. Претършувах чекмеджетата, но така и не ги намерих. Зачудих се къде ли може да са, или пък дали полицията не ги е прибрала.
После се приближих до гардероба и го отворих. Лъхна ме едва доловим мирис на люляк: о, нейният любим парфюм. Бях потресен — гардеробът беше почти празен, единствено два вечерни тоалета, сако, една пола и една рокля. Някога този шкаф беше натъпкан с дрехи.