— Но какво има за мислене? — ме попита той, клатейки главата си насам-натам.
— Просто да свикна с идеята, че съм изнудван — отговорих аз, като ми се искаше да забия юмрук в това дебело, отпуснато лице. — А също искам да помисля как да се измъкна от това. Точно сега не виждам никакъв начин.
— Има един, бейби — захили се Коул — Коридън иска да те сгащи. А какво са петстотин лири за теб? Нищо — сиво-зелените му очи обходиха стаята. Свикнал си с хубавите неща в живота. Не би искал да прекараш седмици в килията. Точно това имам предвид, дори и да не докажат, че си виновен: седмици в една килия.
— О, ти си направо търговец — казах и станах на крака — Върни се в три и половина. Или ще те пратя по дяволите, или ще ти дам парите.
Коул се размърда и застана далеч от мен.
— Добре, бейби — наблюдаваше ме внимателно — Искам парите в банкноти. — Той огледа за последно стаята и разклати глава. — Хубава е. Може и аз да си взема една. Ще сменя обстановката след ужасния ми апартамент.
— На твое място, не бих — казах — Не и в този костюм. Те ще те изритат оттук.
Гадното му лице леко пребледня.
— Това не е мило от твоя страна, бейби.
Наблюдавах го как си тръгва, структурата му беше като на шофьор на камион. Стъпваше меко, нахакано, като танцьор. След като зави по коридора аз се върнах в стаята си, сипах си голяма чаша уиски и седнах до прозореца. Нещата се развиваха малко бързо за мен. Щях да експлодирам. Ако исках да реша тази загадка извън килия, трябваше да действам бързо.
Помислих за секунди, изпих уискито и реших, че трябва да видя Нета. Скочих, грабнах шапката си и се спуснах към вратата.
В този миг телефона иззвъня. Поколебах се, но вдигнах слушалката.
— Хармас?
Познах гласа на Брадли, какво ли искаше той.
— Как са ти предните зъби, Брадли? — попитах аз. — Още усещам болките ти. Ако имаш някой здрав зъб, кажи ми да ти го оправя.
Очаквах да започне да ругае, но той не почна. Звучеше почти мило.
— Добре, Хармас — каза — Остави това. Сега сме квит. Аз ти дадох урок, ти ми го върна. Нека забравим.
Едва повярвах на ушите си.
— Тогава какво? — попитах.
— Искам си пръстените, Хармас. Струват две хиляди лири. Може би ги взе на майтап. Не казвам, че си ги откраднал, но си ги искам обратно.
Това беше достатъчно разумно, си помислих, но как да му ги върна обратно.
— В Коридън са — казах — По-добре попитай него за тях.
— Не ме интересува в кого са — изръмжа — Искам си ги обратно. Ти ги взе. Ти ми ги върни.
Зачудих се дали Коридън ще се съгласи, но се съмнявах. Изпотих се.
— Но не мога да ги взема обратно без да ме арестуват. Ти се обади на Коридън, кажи му, че съм ги взел на майтап и го помоли да ти ги върне. Той ще се опита да те накара да заведеш жалба срещу мен, но не е необходимо да го правиш. Това е единствения начин да си ги вземеш обратно.
— Ако не ми донесеш тези пръстени до четири следобед, ще подам жалба срещу теб, проклет да си — Брадли затвори телефона.
Застинах за миг, после набрах Уайтхол 1212. Някой отговори, че Коридън е извън града и ще се върне късно. Благодарих и затворих.
— О, по дяволите — изругах.
Забързах към асансьора, слязох долу и хванах такси до Кромуел Роуд.
Влезнах в къщата на мисис Крокет, изкачих стълбите до първия етаж и се заслушах. Не чух нищо, прекосих до апартамента на Маджи Кенит и почуках.
— Стиви е, скъпа — извиках.
Вратата се отвори веднага. Нета се втренчи в мен с широко отворени очи. Погледнах навътре, очаквайки да видя Джулиъс Коул. Но го нямаше. Влезнах в стаята и затворих.
Нета беше облечена в почти прозрачна пижама. Беше така очарователна, че ако нямах толкова проблеми на главата си, щях да се възползвам от възможността. Но само казах остро:
— Наметни си нещо, дете. В сравнение с теб, на туристическата карта няма толкова интересни места.
— Какво става? — запита тя, грабна един копринен халат и си го наметна. — Защо си дошъл? Нещо нередно ли има?
— Да, много — отговорих аз и седнах на облегалката на едно кресло. — Нещата се движат бързо, дяволски бързо за мен. И реших, че е добре да поговоря с теб.
Тя седна на канапето. Сетих се за Маджи Кенит и по начина, по който изглеждаше, просната там с прерязано гърло.
— Не сядай там — рязко извиках — Точно там я намериха.
— Успокой се, Стиви — каза Нета без да мръдне. — Ти не губиш самообладанието си, нали?
— Не, по дяволите. Добре, стой там щом искаш — облещих се срещу нея за миг. — На теб ти няма нищо, нали, Нета?
Тя поклати глава:
— Не, откакто си с мен. Какво не е наред, Стиви?
Разказах й как Коридън и Коул са ме посетили и какво са казали. Казах й и за обаждането на Брадли. Тя ме изслуша без да ме прекъсне.