Дойде ми много.
— А ето ти нещо и за спомен от мен! — отдръпнах се и го тряснах по окото. За момент той се стъписа, после се затътри, стенейки.
— Звяр! — той изскимтя. — О, ти жесток, отвратителен мръсник!
Направих заплашително движение към него. Той се хвърли към вратата, като се опита да я отвори. Отвън в коридора го чакаше един грамаден, цивилен полицай.
Коул се облещи, получи един здрав юмрук и се олюля назад. Цивилното ченге му се усмихна.
— Здрасти, скъпи — каза.
Коул, все още държейки окото си, се втренчи в него за повече от минута, после лицето му се сбръчка и колената му омекнаха.
Полицаят пристъпи към него. Коул се дръпна.
Затворих вратата след полицая.
— Значи ти предугаждаше, че ще си имаш проблеми с мен, а? — казах мрачно. — Момче! Достатъчно ли беше? — Отидох до банята и я отворих. — Хайде, О’Мали, можеш да излизаш вече.
Детектив-инспектор О’Мали излезе, следван от още един цивилен с тетрадка в ръка.
— Всичко ли записа? — попитах.
— Всяка дума — каза О’Мали и потри ръце. Най-сладкият разпит, за какъвто винаги съм мечтал. Ако не отнесе десет години, нека ме заклеймят като лъжец.
Трите ченгета се захилиха към Коул. О’Мали се приближи до него и го хвана за ръката.
— Аз съм детектив-инспектор О’Мали от Боу Стрийт, а те са полицейски служители. — Мое задължение е да те арестувам и да те обвиня в шантажиране. И също да те предупредя, че всяка казана твоя дума може да се използва срещу теб в съда.
Лицето на Коул позеленя.
— Не може да направите това с мен — изпищя той. — Този е мъжът, когото трябва да арестувате. Той е убиецът — посочи с треперещ пръст към мен. — Той уби Маджи Кенит и Хенри Литълджонс. Видях го! Не можете да ме арестувате! Аз съм почтен гражданин.
О’Мали се захили.
— Можеш да кажеш това на съдията. Сега идваш с мен.
Другите две ченгета застанаха от двете страни на Коул. Единият извади моите пари от джоба му и ги подаде на О’Мали.
— Ще трябва да ги задържим — ми каза той. — Но ще си ги получиш обратно, когато делото приключи.
— Надявам се — отвърнах усмихнат. — Гадно ми става да си помисля, че могат да отидат във вашият фонд за спортни цели.
Тримата полицаи се засмяха.
— Хайде — О’Мали подръпна Коул. — Ще те нагласим и спретнем в килията.
Коул се извърна назад.
— Той е убиецът, казвам ви — безумно закрещя. — Арестувайте го! Той ще се измъкне от страната. Чувате ли? Той ще избяга.
— Не се вълнувай, скъпи — каза единият от цивилните. — Ако се държиш прилично, ще ти дам голяма чаша какао в участъка.
Коул свали ръка от окото си, което беше подуто и посиняло.
— Той ме наби! — извика Коул. — Искам да го съдя за насилие. Арестувайте го!
О’Мали погледна състрадателно.
— Ти ли го направи? — ме попита, клатейки тъжно глава.
— Аз? — казах шокирано. — Не ми е и минавало през ум. Той беше нетърпелив да похарчи парите си и, горкият си удари окото в бравата на вратата, като се хвърли към нея.
О’Мали се закикоти силно.
— Трябва да побързаш — намигна към Коул.
Аз се приближих до Коул и се усмихнах.
— До скоро, въшко — казах. — Следващият път, когато се опиташ да изнудваш, не избирай журналист. Ще се видим след десет години.
Отведоха Коул. Той вървеше безмълвен, зашеметен, вцепенен.
На вратата О’Мали погледна през рамо.
— До довечера — каза.
— Да. До тогава и Коридън ще се върне — отговорих аз. — Не бих пропуснал да видя лицето му, когато му поднеса малката си изненада за целия скоч в Лондон.
— Нищо, че съм въздържател, и аз не бих пропуснал. — О’Мали каза почтително.
Глава двадесет и трета
Часовникът на стълбището на мисис Крокет показваше седем и половина, когато аз се изкачвах по стълбите към апартамента на Маджи Кенит. Никой не ме видя да влизам в къщата. Почувствах облекчение като знаех, че Джулиъс Коул няма да се появи, клатейки главата си.
Ослушах се до вратата на Маджи, не чух нищо и леко почуках.
— Стив е — казах.
След малко вратата се отвори. Нета, облечена в копринена рокля в червено и бяло ме пусна вътре. Влязох и затворих след себе си.
— Здравей — казах.
— Подранил си, Стиви — тя сложи ръка върху рамото ми. — Всичко наред ли е? — очите й бяха хлътнали.
Аз кимнах:
— Да, мисля. Говорих с Бикс. Той иска да те види.
— Да ме види? — повтори като се намръщи. — Но защо?
— Ти не познаваш Бикс. Той е лудо копеле — отвърнах. — Той каза, че няма да рискува работата си за да прехвърли някакъв глупак до Щатите. Казах му, че ти си невероятна, върха на айсберга, но той смята, че жените, с които се движа носят галоши и червени фанели. Единственият начин да го убедим, е да се срещнеш с него. Ако го омаяш, ще ни вземе. В негов стил е да усложнява нещата. Уговорих го да пием по едно веднага.