Вървяха през плитка падина, в която жълтата светлина на Юпитер отстъпваше пред студения мрак.
За Орлов вече нямаше покой. Никога досега този случай не му бе представян в такава светлина:
— Но каква е причината, човече? Как сме ги предизвикали…
— Няма причина! Ето как е станало: юпитерианците най-накрая са разбрали от нашите съобщения (не зная по какъв начин), че ние не сме юпитерианци.
— Много ясно.
— За тях не беше „много ясно“. Опитът им никога не ги е сблъсквал с разумни същества, които не са юпитерианци. Защо трябва да правят изключение в полза на някой от друга планета?
— Нали казвате, че са учени. — В гласа на Орлов се долавяше враждебна студенина. — Не са ли проумели, че различната среда определя и развитието на различни същества? Ние го знаехме. Никога не сме смятали юпитерианците за земляни, макар да не сме срещали други интелигентни същества, освен хората на Земята.
Сиянието на Юпитер отново ги обгърна, вдясно от тях блестеше в кехлибарено широка равнина, покрита с лед.
— Казах, че са химици и физици, но никога не съм твърдял, че са астрономи — поясни Бърнам. — Атмосферата на Юпитер, скъпи мой комисаре, надвишава нашата с около пет хиляди километра. И тези километри газ блокират всичко, освен Слънцето и четирите най-големи луни на гиганта. Юпитерианците не знаят нищо за околния свят.
— И така, те са решили, че сме чужденци — и какво от това? — запита Орлов.
— Щом като в техните очи не сме юпитерианци, значи не сме хора. Оказа се, че неюпитерианците са „паразити“.
Бърнам бързо прекъсна спонтанните протести на комисаря:
— В техните очи, казах; ние сме си паразити и ще си останем паразити. Нещо повече, оказахме се паразити, проявили особеното безочие да общуват с юпитерианците… с човешките същества. Последното им съобщение гласи буквално следното: „Юпитерианците са господарите. Място за паразити няма. Ще ви унищожим незабавно.“ Съмнявам се, че изразява ненавист — това е просто една трезва декларация. Но те имат намерение да я изпълнят.
— Защо?!
— А защо човекът убива мухата в къщи?
— Не говорете така, сър. Сигурно не се осланяте сериозно на аналогия от такова естество.
— Защо не, щом като е сигурно, че юпитерианците ни взимат за нещо като мухи… един непоносим вид муха, която смее да се домогва до интелигентни същества.
— Наистина, господин секретар, подобно отношение ми звучи невероятно за разумна форма на живот — Орлов направи последен опит.
— Познавате ли някоя друга разумна форма на живот така добре, както нашата? — последва моментална саркастична реакция. — Чувствате ли се компетентен да изясните юпитерианската психология? Знаете ли по какъв начин се различаваме физически от тях? Само си помислете за техния свят — гравитация, която надвишава земната два и половина пъти; за океаните от амоняк… океани, в които можете да хвърлите Земята и да не се вдигнат никакви пръски; за атмосферата от близо пет хиляди километра, привличана от колосална гравитация с плътност и налягане на повърхността, в сравнение с които морските дълбини на Земята наподобяват средноплътен вакуум. Казвам ви, че се опитахме да разберем какъв живот би могъл да съществува при тези условия и се отказахме. За нас той е напълно непонятен. Да не би да очаквате тогава разумът им да бъде по-достъпен за нас? Никога! Приемете го такъв, какъвто е. Те възнамеряват да ни унищожат. Това е всичко, което знаем, и то е напълно достатъчно. — Когато изрече последните думи, той посочи пред себе си: — Ето тук е Външната станция…
— Под земята ли? — завъртя се на място Орлов.
— Задължително! Всичко е под земята, с изключение на обсерваторията. Стоманено-кварцовият купол отдясно… малкият.
Стояха пред два огромни скални блока, които прикриваха земен насип. Зад каменните прикрития имаше двама войника с кислородни маски и с яркооранжева военна униформа на Ганимед. Бърнам вдигна лице към светлината на Юпитер, войниците го познаха, отдадоха чест и се отдръпнаха встрани. Единият от тях изрева някаква кратка заповед в микрофона, прикрепен към китката му, след което маскировката между двата каменни блока се вдигна. Орлов последва секретаря в зейналия проход.
Преди затварящият механизъм да ги отдели от повърхността, землянинът хвърли последен, бегъл поглед към разпрострения върху огромна част от небосвода Юпитер.
Вече не му се струваше красив!
Орлов не се чувстваше особено добре, докато не се настани удобно на стола в личния кабинет на доктор Едуард Просър. С въздишка на пълно облекчение той най-после втъкна монокъла си под веждата и запита: