— Какво ще правим, Учителю? — обади се Асмунд.
Гласът на момчето трепереше, готов да избухне в плач. Ритор се озърна. Кан и ученикът му се суетяха около зверски пострадалия вагон, от който джуджетата изнасяха убити и ранени.
— Не се отчайвай, Асмунд — тихо рече вълшебникът. — Нямаме вина за това. Убиецът е отговорен. Той порази с лудостта си тълпата… насочи я против нас… Никой не би посмял да се опълчи против Ерик и Кевин, не и на наша земя… А този Убиец… аз знам. Помня.
— Насам идат джуджетата — изкриви устни Сандра.
— Да… добре. Ще ги обезщетим. Не е кой знае колко много — един стар вагон!
— А семействата на убитите? — полугласно напомни Сандра.
Ритор притвори очи. Нервен тик сгърчи за секунда бузата му. Да, няма как да избегнат това. Кланът на Въздуха се славеше като добър стопанин и грижовен господар на териториите си. Поддържането на тази слава струваше много пари.
Но пък спестяваше бунтове.
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
Само веднъж Лойя бе имала възможност да стъпи на територията на Водния орден. Тогава беше съвсем малко момиче и я бяха взели със себе си на гости. По онова време, веднага подир войната, клановете демонстрираха голямо благоразположение един към друг. Дружелюбието стигна до модата да се обменят визити, посолства, случваха се преминавания от един клан в друг, дори се сключваха бракове… Но от онези отминали години тя си спомняше само звънтенето на шадраваните, блестящи в слънчеви лъчи, и мрачното момче, на което беше наредено да пази и да забавлява младата Котка. Лойя тогава откровено скучаеше — тъкмо навлизаше в критичния си период на съзряване, когато всичките й бъдещи възможности вземаха да се събуждат. С отмъстително удоволствие тя тормозеше горкото момче с порой от капризи, жалби и малко кокетство. Накрая поиска от него като доказателство за преданост да извърши магия, която не му беше по силите. Ако се замислим, тъкмо така се пораждаше неприязънта между клановете.
Сега тя нямаше нужда да демонстрира възможностите си. Нито ламтеше да се сблъска с чуждата магия. Напълно й стигаше онази, която буквално преливаше от Торн.
Тук имаше предостатъчно шадравани; водни подове, течащи живи огледала, увиснали под таваните ярки дъги — задължителният букет ефекти, предназначени да поразяват въображението на обикновените хора. Но къде-къде по-важна бе истинската Сила. Даже слабите в тази насока дарби на Лойя стигнаха, за да открие цял комплект плашещи обстоятелства… които вероятно й се натрапваха, може би някой й помагаше да ги почувства по-отчетливо. Например факта, че Стополие лежеше съвсем без преувеличения върху вода — на двайсетина метра под земята се намираше огромно сладководно езеро, изтеглено от маговете. Какъв сюрприз за евентуални агресори — почвата ще се разтвори под нозете им и отдолу ще кипне бушуваща водна стихия…
Лойя забеляза и вълна̀та. На около километър навътре в морето, свито до самото дъно, дремеше неактивирано цунами. Хитроумни нишки водеха от чудовището към двореца и всеки миг можеха да съживят кошмарната водна стена, а сетне да я хвърлят, накъдето пожелаят — върху брега или срещу приближаваща флота.
Водните бяха силни. Много силни.
Най-после шествието през коридори и анфилади от зали свърши. Бойците-магове спряха, спря и вълшебникът от трето ниво. Лойя се озова пред арка, от която падаше завеса-водопад. Зад искрящия дъжд сребристи капки нищо не се виждаше.
Котката се усмихна очарователно на съпровождалите я и пристъпи напред.
Очакваше нещо неприятно, жлъчна подигравка, може би капан, или поне внезапен ручей, който да я измокри от глава до пети — с прилепналата тънка рокля щеше да е принудена да застане пред Торн едва ли не гола.
Но не. Магът не падна до дребни гадости. Искрящият водопад образува проход. Лойя се изправи срещу Предводителя на Водния орден.
Това помещение не бе подредено с показен разкош. Значи бе истинската обител на Торн, не зала за хвърляне на прах в очите. Прозрачен под, осветен отдолу. В дълбините се виждаха замръзнали на място шарени рибки. По стените красиво шуртеше вода — вероятно освен декоративни задачи, изпълняваше и защитни функции. Мозайката под преливащите се струи изглеждаше съвсем нова, макар със сигурност бяха изминали много години от сътворяването й. В мотивите й нямаше нищо войнствено и мрачно — първите кораби наближават Средния свят, основателите на клана овладяват своята страна на Силата, строят дворци и напояват цъфтящи градини… Колко мило. Лицемери.
Вълшебникът я посрещна на крак. Две кресла стояха отстрани, но Лойя разбираше, че има твърде малко шансове да се настани в някое от тях и да поведе приятелска беседа.