— Да, удивен съм — пръв наруши мълчанието Торн.
Лойя кимна, без да свежда поглед. Хладна учтивост или ледена ярост — не е най-доброто нещо за начало на разговор. Би предпочела да изслуша заплахи, да прояви слабост… Да провокира Торн да й посегне дори.
— И аз съм учудена, Торн.
— И от какво е учудена мъдрата Лойя Ивер? — присмехулно натърти на думата „мъдра“ вълшебникът. — От липсата на музиканти и ликуващи тълпи?
— Не, Торн. Учудена съм, че още не си ми простил. И че… не ме молиш за прошка.
Магът потръпна с цялото си тяло от гняв. И започна да вдига ръка…
— Да! — изкрещя Лойя. Получи се твърде мелодраматично, но целта бе постигната — вълшебникът спря. — Да, виновна съм! Когато една слаба жена с измама успява да накара могъщ мъж да се откаже от намеренията си, това е обидно! Много обидно! Разбира се, че се чувстваш оскърбен. Признавам своя грях пред теб! Но ти, ти… — в очите на Котката блеснаха сълзи. — Откога, от колко века Торн, Главата на Водния орден пристига на моя бал… — говорейки, Лойя пристъпи към магьосника, — ала защо? Да се повесели? Да си поприказва с мен? — устните й се изкривиха от горчива усмивка, а гласът трепна. — А да не би да изплакне взор с младите ми котенца-писанки?… И това бих разбрала, може би съм твърде стара и изпохабена за Торн… Но не! Великият Торн е посетил моя бал, защото друго му е трябвало в стените на моя дом! Торн искал отмъщение! Власт! Разчистване на сметки с Въздушните! А аз, глупачката самовлюбена, реших, че си дошъл заради мен…
Торн слушаше, без да я прекъсва. Лойя се приближаваше, редейки жално:
— И прославеният Торн дори не си помисли, че ако Ритор бъде убит на моя земя, гневът на Въздушните ще връхлети и върху мен…
— На Въздушните скоро няма да им е до отмъщения.
— Така ли? Решил си да ги изтребиш до крак? Защо? Никой не спори дали ще ти стигнат силите, то е ясно, но с какво не са ти угодили? Стари делби на пригранични територии край Бхчи?
— Нито самите те по себе си имат някаква вина, нито се нуждая от земите им… — Торн неусетно бе приел нейните правила и не забелязваше, че ролите им се сменят. — Не ме смятай за кръвожаден безумец! Плановете на Въздушните са онова, което ги обрича на гибел, аз само изпълнявам неизбежното…
— Бих искала наистина да не си заслепен от ярост — въздъхна Лойя и докосна Водния по рамото. — Но защо тогава трябваше да избереш моя бал за кървава арена?
— Така се случи — с нежелание каза Торн. — Преследвахме Ритор и не искахме да го изпуснем. Пък и в края на краищата бих ви осигурил защита против Въздушните… Те не струват много без Ритор.
— Можеше да ме предупредиш! Редно бе да поискаш разрешение — знаеш, че земите ни са територия на мира!
— Прекалено много беше поставено на карта — Торн се озърна към дланта й, към нервно мачкащите наметалото му пръсти на Котката, сетне погледът на магьосника се плъзна по голата й ръка, прескочи към деколтето. — Аз съвсем… съвсем не исках да причинявам неприятности на твоя клан… Но постъпката ти!
Лойя се уплаши. В очите на Торн пламваше ярост. Ох, не! Сега вече не!
— Знам това! И ето, дойдох сама, без охрана. Дойдох… за да ме накажеш, Торн. Както сметнеш за справедливо…
„Ах, прекалих, твърде вулгарно се получи!“ — упрекна се тя и продължи:
— Никой не знае къде съм. Можеш да ме убиеш, Торн, и кланът на Котките няма да отмъщава. Животът ми е в ръцете ти.
— Не ми трябва жалкия ти живот! — изръмжа Торн, напразно мъчейки се да подгрее обидата си, без да осъзнава, че мигът е пропуснат безвъзвратно.
— А какво може да ти трябва от мен? — горчиво отрони Лойя и се извърна към блестящите течни завеси на входа. Тя вече и не играеше, бе напълно убедила себе си, че е обикновена отхвърлена жена.
Торн не можеше да усети фалш или опит за манипулиране.
— Какво ми трябва от теб? — замислено повтори той. — Не зная, Лойя. Не се нуждая от лоялността на ордена ти. Сама разбираш, ние сме по-силни. И животът ти не ми е нужен. Простих ти твоята подлост… Може би наистина в онзи момент не си виждала друг изход, а вероятно и ние прекалихме… разгорещени от преследването…
Лойя беззвучно плачеше. Махна с ръка и тръгна към изхода. Вече можеше да напусне. Ако не друго, поне мирът бе възстановен.
— Лойя!
Жената спря. Торн с мъка изстискваше думите от гърлото си:
— Много съжалявам… че се получи така… глупаво. Бихме могли да запазим взаимното си уважение… и дори симпатия… Някой път пак ще посетя твой бал… когато всичко се нареди…
Лойя рязко се обърна към вълшебника. Възкликна отчаяно и тънко:
— Колко си глупав, могъщи Торн! Глупав като голобрад юноша! Ти смяташ, че една жена ще дойде при теб само за да сключи мир? Аз, аз, Лойя Ивер, дойдох при теб! Котката Ивер. Не предводителката на клана, не вълшебницата, която ти е равна по ранг! Аз, дойдох, аз — жената Лойя! — тя замахна и вцепененият Торн усети как невидимите нокти разкъсаха дрехите на гърдите му, без обаче дори да докоснат кожата. — Аз избягах от ордена. Пристигнах… и чух… обещание, че някой път ще се поотбиеш… може би!