Торн мълчеше. Искаше нещо да сподели, но предпазливостта го възпираше.
— Мили…
Ръката на Лойя палаво се гмурна към слабините му и магът почти стреснато възкликна:
— Недей така… нещата са сериозни! Трябва да поговорим не като мъж и жена, а като предводители на своите кланове, като магове!
— Какво толкова те тормози, Тори?
— Ритор… този безумец Ритор… Той е сигурен, че идва Дракон.
Лойя мълча много дълго. Надяната маска и стана твърде тясна.
— Сигурен ли си?
— Да. Аз също усещам идването му. По-слабо от Ритор, ти знаеш, че нашата Сила е била по-скоро пленничка на Владетелите, отколкото основа на властта им…
— Ние рядко сме общували с тях — шепнешком отвърна тя. — Нашите жени не им бяха потребни…
— Как така — непотребни?
Лойя изумено се обърна към Торн. „Виж го ти, всезнаещия и всемогъщия…“
— Бяха строго моногамни — съобщи тя. — Имаха съвършено различно отношение към живота.
— Говеда… — изсъска Торн. — Педерасти.
Лойя премълча. Не я интересуваше дали наистина си е направил такъв извод или просто плюе по паметта на низвергнатите господари.
— Но как може да се завърне онзи, чийто род е заличен от лицето на света?
— Не е заличен! Ритор май не е довел делото си докрай!
— Това наистина е сериозно — след известна пауза се съгласи Котката. — Ако е позволил поне на един от Драконите да се измъкне… Заради това ли се хванахте за гушите?
— Не! — отрече Торн, бързо връщайки си увереността върху познатата почва на политическите интриги. — Аз отдавна допусках нещо подобно. Нищо, не в това е белята. Все пак никой не даваше гаранция, че всичките Дракони ще загинат в битката. Лошо е друго — Ритор е готов да ги подкрепи. И целият му клан също.
— А как гледат на това Огнените?
Торн се намръщи:
— Те ме тревожат най-много. Спотайват се. Огънят винаги затихва, преди да избухне. Дори не благоволиха поне формално да обявят война.
„По какъв ли повод, Торн?“ — помисли си Котката и попита:
— А неформално?
— Три наши замъка изгоряха вчера — неохотно призна магът. — Като свещи. Два отдалечени, в снежните територии, а един — на Зивашките мочурища.
— И магията ти не угаси огъня?
— Не бях там!
„Ха така. Могъщият Торн няма достойни помощници!…“
— Мили, но каква злина може да има в един-единствен Дракон? Даже без да има Убиец, Крилатият е уязвим. Опитайте се да го победите, още повече докато не се осъзнал.
— Какво би ме посъветвала?
— Преди всичко — да го намерите.
Торн загадъчно се усмихна. Лойя продължи, сякаш не бе забелязала движението на устните му:
— На второ място трябва да подготвите Убиец.
— За това са необходими силите на всички Стихийни ордени — въздъхна Торн. — Но… ние вземаме мерки. Правим всичко възможно. И в двете насоки.
— Тогава нямаш повод за безпо…
— Природените.
— А, да. И какво за тях?
— Нахлуването.
— Торн, престани с тези гатанки и недомлъвки! Все едно ти плащат за всяка спестена дума! Нима не можем да ги отблъснем както преди?
— Те също творят свой Дракон.
Лойя излезе от омразната и вода и седна на края на басейна, клатейки боси крака.
— Тогава наистина се нуждаем от Убиец. Или нека да идва Драконът, както желае Ритор. Той ще се бие с Природените. Нека загине в сражението или изнемощее. После ще видим какво ще правим.
— Съществуват различни варианти, Лойя — Торн прокара длан по водната повърхност. — Животът е течение. Плъзга се, ускорява своя бяг, отново се забавя. Пропада към дъното, избликва нагоре. Какво ще се случи след миг, знае само ръката, която тласка водите…
— Слушала съм подобни притчи за вятъра. И за огъня. А кланът на Земята се придържа към мнението, че животът е вечен и неизменен. Не се сърди, Торн! Но по-добре е нищо да не се оставя на самотек! Та какви варианти съществуват?
— И без това ти казах повече, отколкото беше редно — сви вежди Торн. — Лойя! С мен ли си? Сега — на моя страна ли си?
— Кълна се, че ще направя всичко, за да защитя нашия свят!
Магът кимна със задоволство.
Мъже! Във всяка нейна дума преди всичко търсят потвърждение на своите желания. И чак после — другата воля и другото становище. Защо?
Чувстваше се пребит — нямаше място по тялото си, което да не го болеше. Привел се над спокойната повърхност на заливчето, Виктор разглеждаше изтормозената си снага и само клатеше глава. Или му вървеше като на удавник (ухили се, доста криво, но самата способност да се усмихва го зарадва), или… Той докосна разплулия се по целия бицепс хематом и с вик отдръпна ръка. Одевешният удар бе толкова силен, че костта трябваше да е спукана. Да, ама не! Отърва се със синини и контузии!