Или беше омесен от по-здраво тесто, отколкото предполагаше досега, или в Средния свят издръжливостта му по чудодеен начин бе нараснала.
Много му се искаше да се бухне в ледената вода и да полежи там, позволявайки на ласкавите течения да масажират тялото му… Сепна се. Само това ти липсва! Една банална пневмония, дори обикновен бронхит ще намали шансовете му за оцеляване десетина пъти. Нека тук е по-топло в сравнение с околностите на Сивите предели, но рискът просто не си струва.
Виктор извади от куртката запалката и стъкми огън. Странно — уж набързо събраните по брега клонки бяха мокри, но пламнаха веднага, въпреки че ги нахвърля небрежно, както дойде. Какво го бяха посъветвали джуджетата — да се присъедини към Огнените? Може и при тях да иде. Какво толкова…
Дървесината бълваше пара и бързо съхнеше, оставяйки храна за лакомите пламъци. Услужлив повей на вятъра раздухваше въглените в импровизираното огнище. След десетина минути Виктор се принуди да отстъпи и да отмести прострените си дрехи — прекалено горещ и буен огън се получи.
Дотук добре. Ще се стопли, ще отпочине. Ала преди да се отпусне, той изкатери стръмния бряг нагоре, мръщейки се от болка, и се огледа. В далечината се виждаше гора, реката лъкатушеше между хълмовете. Екстра са в този Среден свят с екологията, бива си ги… Градът е далеч… какво ли става там сега след онзи разгром? Надали откачената банда магове е в състояние да го преследва. А от пламъците на огъня му почти не се издига пушек, не е лесно да бъде забелязан.
Виктор докрета обратно и избра място да полегне — близо до огъня, върху меката трева и под дърветата. Не му се искаше да се събуди подгизнал от пот под яркото слънце. Още бе прохладно, но денят обещаваше да е горещ. Отпусна се.
И бързо заспа. Някак веднага намери поза, в която тялото не го болеше остро, а само се чувстваше изтощено като след интензивна тренировка. Ветрец галеше кожата му и Виктор се унесе с усещането, че някой грижовен и ласкав бди над него…
Почти не се учуди, когато се осъзна върху белия пясък до черната вода, шляпаща в брега. Съновидението продължаваше да е последователно и логично — и тук бе гол, и тук бе ожулен и охлузен, със синини и драскотини.
Отвъд ивицата от острата трева — ох, този път ще трябва да я пресича бос — се виждаше пепелище. Няколко овъглени греди стърчаха от земята, сред тях — купчинки почернели, но неизгорели предмети. Сигурно онези „макети“…
Какво беше казал онзи набит урод? Разходи се до гората, това беше казал. Виктор сметна, че може да се възползва от поканата.
Тръгна по старата си следа. Усещаше убождания, но се стараеше да не обръща внимание. Та това е само сън. Нищо страшно няма да му се случи. Опита се да се наслади на гледката, но не се получаваше. Прекалено неестествен пейзаж, за да му се любуваш. Сякаш изписан с най-ярките налични бои на откачен художник сюрреалист. Само полупрозрачните планини са достатъчни, за да объркат окото. При вглеждане, в недрата на мътните им тела личаха очертания на нещо като далечни простори. Или бе нещо друго — рудни жили, огънати пластове, късове самородно злато?… Да, злато имаше в сивите планини.
Наближаваше синьо-лилавата гора. Различаваше отделните листенца — тънки и остри, неестествено еднакви. За тези дървета сякаш не съществуваха сезони, растеж, окапване на шумата, обновяване…
— Стопанино! — провикна се напосоки. Въпреки че дебелакът не си беше дал труда да се представи, Виктор бе решил да спазва поне външно правилата на добрия тон. — Чакаш ли гости?
Нито звук в отговор. Но нямаше съмнения — якият дребосък щеше да изникне. Може би вече го следеше, чакаше нещо, избираше подходящия момент да се появи.
Острицата свърши, под нозете се стелеше нормална трева — мека, приятна за стъпване. Виктор ускори крачка и скоро се озова под лилавия навес на гората.
Не беше кой знае колко необикновен. Гора като гора, ако й свикнеш. Само дето е лилава. А иначе… въздухът е жив и свеж, тихо е…
Не. Тишината бе някак престорена. Прекомерна. В една гора винаги е пълно с различни звуци, шумолене, движение. А тази тук сякаш спеше. Летаргия.
Виктор продължи навътре. Не се страхуваше да се изгуби — би било смешно да се бои от това насън. Обаче… Нещо го потискаше. Засега незабележимо, едва се чувстваше. Все едно не достигаше нещо съвсем дребно, без което светът помръква и се превръща в декор за кошмари — досущ като в онези сънища, в които пръстите напипват превключвателя, лампата светва… но мъждиво, без да прокужда тъмнината, като само я прави по-гъста и непрогледна.