Виктор се отърси от гадното предусещане. Ама какво му става наистина! Слънце няма, но е светло, нали? И не бродят никакви чудовища, нито магьосници. Откъде тогава се е взел този тъжно-обречен страх?
Няколко пъти му се стори, че зад гърба му нещо шумоли. Виктор се озърташе, но лилавата гора оставаше все така безжизнена. Сигурно наистина му се беше сторило…
Не се удържа и въздъхна с облекчение, когато дърветата оредяха и разкриха поляна.
Посред поляната стоеше къща. Не като пакхауза на брега, а нормална дървена къщичка с нагънати етернитови плоскости по покрива, с олющена зелена боя по терасата и белички перденца на прозорците. Виктор дори се засмя — толкова неуместно изглеждаше тази къща сред лилавата гора, и в същото време видът й толкова успокояващо действаше на сърцето. Надали набитият алхимик живееше тук. И слава Богу! Стига толкова изроди! До гуша му бяха дошли.
Пред вратата Виктор старателно изтри нозе в черджето. Почука. Никой не се отзова. Побутна вратата — отключено, пантите скръцнаха. Терасата бе празна, в нея се полюшваше провесен за гредите на тавана хамак.
— Има ли някой тук?
Май му ставаше любим въпрос.
Тишина.
Май се превръщаше в традиционен отговор.
Виктор прекоси терасата. Отвори вътрешната врата, надникна. Голяма, чиста стая. Невисока, типична за вилните сгради печка, която гореше. Масата бе покрита с мушама на цветя. Върху дървена подставка стоеше тиган пържени картофи с гъби, над гозбата се вдигаше пара. Кана, до нея пълни чаши с мляко. Хляб, нарязан на едри комати. Всичко създаваше впечатление, че стопаните току-що са излезли. Хубаво де, ама къде?
Къщата имаше още една стая с две грижливо оправени легла, прозорецът беше затворен. Виктор за всеки случай надникна под креватите, даже отвори гардероба. В него нямаше нищо друго, освен семпли купчинки дрехи и чисто спално бельо.
— Къде сте бе, хора? — високо каза той, все още надявайки се да получи отговор. — Хей! Аз не съм крадец, не съм скитник! Хора!
„Тихо. Изстива на масата храна, полюшва се хамакът на терасата. Идилия. Настанявай се и си живей наздраве. И без това вече няма никой.“
„И няма да има.“
Изведнъж Виктор разбра, че къщата е мъртва. Убита е. Празна черупка, от която небрежно е изтръгнат животът. И в гората е същото. И отвъд стъклените планини. Светът е умрял, превърнал се е в безбрежна пустиня. Това е неговото персонално място за заточение. Единствено за него. Вече няма да се събуди. Тялото му ще изгние на онзи, истинския речен бряг, а той ще остане тук. Сам — завинаги.
— Не — прошепна. — Не искам!
Втурна се към вратата — и едва не връхлетя върху влизащия „алхимик“. Червендалестата мутра на дебелака предизвика такава радост, че Виктор едва се удържа от нещо съвсем нелепо — да прегърне плещестия дребосък.
— Охо, докъде си се довлякъл — произнесе онзи, обхващайки с граблив поглед стаята. — Компирчета горещи… я се пази малко.
Дебелакът отстрани Виктор и тежко изтопурка към масата. Разположи се върху жално изскърцал стол и взе да гребе с лапата си направо от цвърчащия тиган, изсипвайки картофи и гъби в огромната си уста.
— У… ае… фяай ше!
— Какво?
— Айде, сядай де! — повтори алхимикът, след като сдъвка храната. От устата му изригваше пара. — Ех че живот! Кеф! Нали бе?
Виктор мълчеше.
— Абе вие хората хич не даяните на самота. Що така, а? — и дебелакът загреба нова шепа. Тиганът опустя.
— Как ти е името? — попита Виктор.
— Какво толкова ти е изпотрябвало името ми? За чий ти е? Както ти хареса, така ми викай…
Дребосъкът грабна каната и лакомо загълта млякото. Бели струйки пълзяха по бузите му, изпъстрени със синкави кръвоносни жилки, течността капеше по и без това лекьосаната риза.
— Ще ти казвам… Лакомника.
Дебелакът доволно се засмя, последните глътки мляко забълбукаха. Червендалестият захвърли настрани опразнената кана, която по някакво чудо не се счупи, но проля на пода малка бяла локвичка.
— Карай, кръщавай както щеш. Аз наистина обичам да плюскам, и то лакомо.
— Защо тук няма никой?
Лакомника отново избухна в смях:
— Абе никога няма да ви разбера вас, хората!
— А ти какъв си?
Но Лакомника продължаваше да се весели и да дрънка глупости:
— Сбъркани сте и това е! Разбирам да падаш в ламаринена кутия право към майчицата ни земя, та тогава като за последно да оцапаш панталоните. И когато в също такава кутия се забиеш в друга и изгориш — наистина хич не е гот. Ама не, аз наистина съм съобразителен, да! Но тука, тука какво не ти харесва, от какво те е страх? А? Вървиш си през хубава горичка, зяпаш си листенца, тревичка, пристигаш в къщичка чудесна, масата сложена, всичко наред — сядай бе, хапни, поспи… Пък ти за малко да ми скочиш на врата! Странно племе, чудно племе…