— …и тук ти ме намери.
— Какво направих, какво направих… — със страх и учудване Виктор я чу да плаче. — Глупачка!
— Тиел!
Той я прегърна, притисна към себе си:
— Недей, недей, мойто момиче… какво има? Аз съм жив! Всичко е наред!
Тя ридаеше, вкопчвайки се в него. Заклати глава:
— Не… не е за това… Сега вече имаш само един път… може би…
— За какво говориш, Тиел?
— Хората във вагона сякаш бяха побеснели, така ли?
— Да… Какво значи това?
Тиел премълча.
— Недей така, моля те! — отчаяно повтори той. — Ти си ми единствения близък човек в този свят!
— Откъде си сигурен, че съм човек? — Тиел сякаш бе на ръба на истерията.
— Аз и за себе си вече не съм сигурен. Тиел, не плачи, мило…
Момичето се успокояваше. Измърмори:
— Добре. Няма повече. Все нещо ще измисля, Виктор…
Внезапно поривисто се освободи от ръцете му, отиде към водата и си наплиска лицето. Нареди през рамо:
— И ми сипи вино в края на краищата!
ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
Ритор плащаше.
В процедурата имаше нещо кошмарно. Допреди броени часове хората си скубеха косите, крещяха в припадък, виеха над труповете на близките си или просто бродеха с изцъклени неподвижни очи, което бе още по-страшно.
Но сега пред кабинета на началника на гарата се извиваше опашка. Мрачна, но оживено разменяща си реплики опашка. Всеки излязъл бе жадно разпитван за получената сума и детайлите от срещата. Някои обясняваха, други не — в зависимост от характера или страха пред маговете.
Ритор плащаше обезщетения.
— Без главата на семейството останахме, кой ще ни храни… — възрастната жена мачкаше забрадката си, бършейки сълзи. — Как ще живеем сега? Как децата на крака ще изправим?
— Съпруг? — тихо попита Ритор.
Жената замънка:
— Баща ми…
— На колко години беше?
На този въпрос пострадалата изобщо не искаше да отговаря, но нямаше къде да се дене, а да лъже вълшебник не посмя:
— Осемдесет… и малко отгоре.
Ритор въздъхна:
— И на тази почтена възраст е издържал семейството?
— Беше отличен майстор! — сопна се жената и премина в атака. — Обущар беше! Нито ден не е пропилял без работа!
— Ами мъжът ви?
— Ах, тоя пияндурник нещастен…
И какво да се прави сега? Магът стисна зъби и отброи жълтиците, подписа документа за законността на парите. Жената замълча, колебаейки се дали да не претендира за по-голямо обезщетение, но под ледения поглед на Сандра увехна и побърза да напусне кабинета.
— Жаба! — изплю словата си вълшебницата щом вратата зад онази хлопна. — Баракуда… мърша да яде повече й мяза, кучка с кучка…
— Сандра, престани — помоли Ритор. — Да, лъжат. Да, продават кръвта на близките си. Как да постъпим? Да откажем обезщетение? Да тръгне мълва, че Въздухът не цени живота на слугите си и позволява те да бъдат избивани?
— Това е гнусно — каза Сандра, както винаги в миг на силно вълнение забравяйки „пиратския“ си жаргон. — Навън има няколко жени, които ронят сълзи над мъртъвците си и даже не им хрумва да се редят на опашка като тези… трупоядци…
— Излез и им дай злато. Повече от дадените досега суми. Кажи им, че кланът моли верните си слуги за прошка.
— Ще останем съвсем без пари…
— Сандра!
Жената се надигна. Ритор поясни:
— Ще искам заем от джуджетата. Какво да се прави. Виж онези, които не искат пари, и им дай по кесия жълтици. А аз ще се оправя с опашката.
— Там има и деца — с нежелание рече магьосницата. — Едно бебе и две малки момиченца. Всичките им роднини са загинали.
— Кланът ще ги осинови. Изпрати ги към Зъба на Ветровете. Ако се окажат надарени — ще ги възпитаме като вълшебници. Ако не — пак ще им намерим добро място под слънцето.
— Дали няма да е по-добре да ги пратим в приют?
— Не. Там ще пораснат с омраза в душите си. А под закрилата ни — с благодарност към нас. Повикай следващия.
Следващият бе як и добре облечен брадат селяк. Впрочем, по-скоро мелничар или ковач, не земеделец. Той се поклони и седна, без да чака покана. Започна да говори спокойно и делово:
— Та така, жената. На средна възраст, но още беше симпатична и работлива като огън. Къщовничка, домакиня, то се знае, оправна — коя стока как се чува, кое къде му е мястото… Сто гроша, не по-малко. После — щерката. Вече я бях сгодил… За нея петдесет. И за имуществото, така да се каже, похендрено — трийсетина гроша, ако не ви се свидят…