Ритор отчаяно притвори очи. С огромно удоволствие би платил обезщетение на роднините на този човек.
Не може. Не бива. Не може!
Значи, ще има пазарлък, за да се свие сумата до по-прилични размери. После — плащане.
Плащане.
Разбира се, те и не помислиха да се връщат в Хорск. Тиел смяташе, че преследващите ги магове от Въздушния клан вероятно ще останат в града в очакване на подкрепления или докато възстановят силите си. Хорск бе тяхна територия и бягството на Виктор от там без съмнения бе изключителен късмет.
Тиел беше възвърнала спокойствието си и нехайно-безгрижно обясняваше:
— Градът и околностите е ленно владение на Въздушните. Доста спорни земи са това, мнозина са се сражавали да ги имат, но през последните години Орденът на Въздуха се укрепи там. Хорск не е нещо особено, но е на географски изгодно място. Друго за него съм чувала, че ловят вкусни раци и коват съвсем прилични мечове. Имат театър…
Вървяха през степите, покрай горските масиви, отдалечавайки се от реката. Тиел реши, че е нецелесъобразно да продължават по джуджешкия Път, във всеки случай не веднага, защото именно железницата щеше да е под наблюдение. Момичето предложи вместо това да стигнат до канала, по който минаваха на юг товарни шлепове. Виктор се съгласи, без да разпитва за подробности.
— Сполучихме, че не са ме забелязали — заяви Тиел. — Чудесно. Ще измисля такъв номер, какъвто не очакват от теб. Ще ги оставим с пръст в устата…
Идеите й не заразиха Виктор с повече оптимизъм. Той би предпочел да действа по собствена инициатива. Но не искаше да спори.
— Ах, виж, Виктор, каква прелест! — изведнъж радостно изпищя тя и се хвърли напред.
Ивицата бледо-сини цветя не събуди особен възторг у спътника й. Още по-малко предизвика желание да се търкаля в тях, подобно на кутре, да ръкомаха и да удря земята с пети.
— Това е твърдник — поясни Тиел, когато се поуспокои и се усмихна кротко на Виктор. — Символът на Земния клан. Казват, че ако се отъркаляш в тях, ще си прибавиш сили и ще е по-лесно да вървиш.
— Наистина ли? — той с готовност се просна до нея.
— Не, разбира се — засмя се Тиел. — Просто легенда. Но и без това е приятно да се полежи в тревата за отмора… Пък и изобщо — това е поличба.
— Поличба? Каква поличба?
— Ти издържа ударите на два от стихийните кланове, Въздуха и Водата. Ти узна силата им.
— Така ли… Нещо не го забелязвам. Краката ме болят. Уморен съм като куче…
— Ти не си овладял магията им, само си я познал. Но два от Ордените са преодолени…
— И предстои да мина през останалите?
— Както прецениш. Можеш дори да се върнеш обратно. Пътеката ще ти се яви, ще видиш. Но между другото, пред нас са тъкмо владения на Земните.
— Радост вкъщи! Вече две денонощия никой не се опитва да ме пречука, направо скука!
— Да, прав си — подозрително лесно се съгласи Тиел. — Това е най-сложното за теб. Силата на Огъня ти и без инициация можеш да ползваш.
— Ами да — Виктор извади запалката и щракна няколко пъти. — Аз съм повелителят на пламъка.
— Значи, Орос… Орос. Там ще… ще видим.
Тиел седна, оправи косата си и погледна към Виктор с едва доловима печална усмивка:
— Радвам се, че те срещнах. Дори Опаката страна не те е покварила. Дължиш благодарности на баба си, но и ти самият си юнак.
— Тиел… когато баба ми ме караше да скачам… да се гмуркам във водата… какво е било това?
— Изпитание.
— Защо не ми го е казала? Щом се е досещала къде мога да се озова?
— Защото съдбата ти е твоя съдба. И изборът е само твой. Можеха да те възпитат другояче. Да те пообучат на това-онова. Но какъв смисъл би имало такова обучение, след като никой не е знаел как ще потръгне животът ти? Съществуваше вероятност и да не попаднеш тук. Аз можех и да не стигна до теб. Ти можеше да бъдеш друг… една малка стъпка — и Опакото би те погълнало. Достатъчно е било да имаш нещо скъпо оттатък, нишка, коренче, котва — и нямаше да си в състояние да напуснеш онзи си свят.
— Може би щях да съм щастлив — прошепна замислено той. — Да, разбира се. Но тук ми харесва. Да, наистина. Въпреки всичко.
Вървяха към канала дълго. Слънцето се издигна доста високо, когато пристигнаха на брега.
Каналът бе красив. Широк, скосените му брегове — укрепени с греди. По коритото плуваха големи салове и издути шлепове. Без платна и весла — носени от течението. Виктор не успя да се въздържи и попита:
— Как така — и в двете посоки… от само себе си?
Момичето изобщо не гледаше към канала: