— Така — рече студено. Хвана момичето за раменете и я вдигна от канапето. Мълчаливо я повлече към антрето. На ум му дойде цял комплект възможни неприятности, които се криеха зад предложението на Тиел — някои прочетени във вестници, други мигновено поднесени от въображението, но все гнусни. И най-безобидното беше събуждане в обран до шушка апартамент… стига да има какво да се краде от него. Прегледът на списъка с евентуални проблеми продължаваше нататък: небръснати граждани от кавказки произход, нагорещени за събеседване ютии, солидна присъда за развращаване на малолетни и други радостни за жълтата преса събития.
— Виктор! — момичето внезапно се изплъзна от ръцете му. Притисна се към стената, точно под злополучното табло с бушоните.
— Омитай се от тук! — Виктор се опитваше да звучи зло и убедително, но се справяше твърде зле. Не прилича това момиче на съучастник в мръсна афера, не прилича! Пък и в това, което каза, май нямаше нищо повече от покана просто да заспят в едно легло и нищо друго. — Изчезвай!
— Защо? — напълно объркана попита тя.
— Защо ли? — Виктор и посочи с очи пода. Разбира се, локвата беше на площадката пред вратата, но и в антрето имаше достатъчно тъмни ръждиви петна. — Това не е твоята кръв! Нямаше да си толкова кукуряк, ако беше само твоя, Тиел… или как там ти викат!
— Да, не е само моята — лесно се съгласи момичето. — Бранех се.
От трън, та на глог! Да не би на долния етаж да се въргаля и труп?
— Той се разкара. Изобщо не ми беше до него. Аз идвах при теб.
Виктор се почувства неуютно. Та тя простичко и естествено отвръщаше на незададените му въпроси.
— Защо „при мен“?
Изобщо не разчиташе на нормален отговор. И сигурно, затова го получи.
— Предците ни се познават.
Ох че жаргон! Предци! Муруци! И все пак нещо почва да се прояснява. С безумна скорост Виктор превъртя в паметта си приятелките на майка си, както и бегло познатата му тяхна челяд. Смътно си припомни няколко рижавокоси момиченца. Трябва да се обадя на мама, реши той. Да я питам коя от щерките или внучките на съученичките и предпочита да си играе със саморъчно изработени мечове, вместо с кукли и компютри… Да, разбира се. Аха. Ще се обадя, как пък не…
— Хайде, идвай в стаята — уморено рече Виктор. — Добре. Хубаво. Аз съм идиот. Доверчив кретен. Не настоявам за доказателства и обяснения. Но все пак, кажи ми, ако обичаш, откъде се познават „предците“ ни?
Момичето изглеждаше засегнато.
— Заедно са воювали — каза нацупено.
— Ммм… моля?!
Изминаха няколко секунди преди Виктор да си представи родителите си на война. Някоя така „необявена“. Дребната пълничка учителка по математика в джунглите на Виетнам, или късогледият, със седем диоптъра негов баща в пясъците на Афганистан… Брей, че увлекателна версия!
— Момиченце, родителите ми не са воювали. Никъде и никога. Честна дума. Дори не са ги пращали в тила на врага с парашут.
— Кой ти говори за родителите ти? — спокойно възрази Тиел. — Ами баба ти и дядо ти?
Виктор замлъкна, като почти се задави.
Не познаваше много-много родителите на баща си. Бяха починали рано и някак не беше прието да ги споменават. Като че ли имаше нещо в живота им, което не беше повод за гордост. Виж, баба Вяра…
Като малък всяка лятна ваканция изкарваше на село, където баба Вяра живееше и досега. В глухата провинция, в Рязанска област. Съществува един такъв тип хора, на които съвсем не им понася градът. Те дори в маминото градче се появяват рядко и с голямо нежелание. А да дойде в Москва, въпреки че е още добре със здравето — да чукне на дърво — това никога! Баба Вяра беше висока и стройна жена, без намек дори за старческо изгърбване. Имаше остри кехлибарени очи и черни коси при всичките й седемдесет и кусур години. Тази жена притежаваше нещо, което се наричаше „порода“. И — бе воювала. В истинска война, единствената, с която е прието да се гордее всеки руски човек. Малкият Витя навремето много досаждаше на баба си: „Хайде разкажи как си убивала фашисти!“
И баба Вяра веднъж разказа. При това толкова подробно, че след като мама чу възторжения преразказ от устата на сина си, за първи и последен път се скара с възрастната — някак не й отиваше „стара“ — жена. Виктор помнеше тази случка. Лежеше си в леглото, завит през глава, и слушаше кавгата в другата стая. „Мамо, ти луда ли си?! — викаше дъщерята, неговата майка. — Какви ги приказваш на детето!? Да се реже гърлото от дясната страна, ако стоиш отляво и обратно, да? За да не се изцапаш с кръв, така ли? Ще ми травмираш момчето, ще побъркаш Витя с такива приказки за лека нощ!“ И бабата отговаряше със спокоен и леден глас… досущ като гласа на Тиел… като Тиел! Казваше нещо за лицето на смъртта и цената на живота. За това, че Виктор в момента не спи и че именно от майчината истерия ще се травмира и побърка.