— Няма съвършенство в света, няма… Ех… Феи прекрасни стенат под иго на железните цветя…
Виктор се стресна. Ако бирено-марихуанното вдъхновение на земляка се излее във вид на стихове, тогава щеше да се наложи спешна евакуация на друг плавателен съд… За щастие в този момент се появи Тиел:
— Ей, пияниците! Идвайте! Кочината е почистена.
— Мацето ти е на шест! — одобрително рече Николай. — Кльощавичка, младичка, ама трудолюбива. Не, на шест ти е гаджето, пълно шест!
В рубката действително блестеше. Тиел бе измила и прозорците, залязващото към хоризонта слънце огряваше излъскания под. На масата стоеше цвете в измито бурканче. Виктор с учудване разпозна възстановяващия силите бледосин твърдник. И кога ли е успяла да го откъсне?
— Уха… — капитанът само разпери ръце. Все пак очевидно обичаше чистотата, но с плахата платонична любов на мързеливец. — Съкровище, дай да те цункам!
За изненада на Виктор девойката охотно подложи свежата си бузка на далеч нецеломъдрената капитанска целувка. При което лукаво стрелна Виктор с очи. Той ядосано извърна лице.
— Край, ако за всичко това не почерпя… — заяви Николай и отвори шкафа. Подсвирна, там също бе бърсано и подреждано. Полюбува се миг и почна да вади хартиени пакети: — Сланинка… от домашната ми, между другото! Краставички, доматчета… кокошчица… вчера я купих от пристанището в Хорск, уж още не е развалена, трябва да се изяде… Ликьори и коняци, ще ме прощавате, ама не държа, обаче водчица и биричка — ще стигне…
Двамата с Тиел сервираха, а после тримата седнаха да вечерят. Виктор си позволи още една халба бира, макар да му се видя излишна — чувстваше се натежал от жегата и предишното пиене.
— Сигурно ти е интересно какво става вкъщи? — попита той капитана.
— Ами сигурно всичко е наред вкъщи. Жената си върти стопанството, а малкия навярно тъкмо храни прасетата…
— Имах предвид Опакото.
— Ааа… оттатък… — Николай гаврътна още бира. — Ами де да знам. Пък и какво ме засяга? Не съм се засилил да се връщам, даже и да можех. Как са роднините ми, ти няма откъде да знаеш. Е… война поне няма, нали?
— Няма.
— Ами, такова… — капитанът се замисли. — Нещо така интересно да се е случило? Да са хванали летяща чиния или… хъм… да лекуват СПИН? Или… — Николай се замисли още по-тежко и дълбоко. Сетне махна с ръка. — Не искам нищо да знам, Витя. Даже не ща да си го спомням Опакото! И тебе същото те съветвам — плюй и забрави. Ето — тук е животът ни! Да карам зърно и месо към Топлия бряг, а обратно — риба и вино. Природата — благоухае, Витя! А момичетата — той намигна на Тиел, която му се усмихна, — са палави и прекрасни! Бирата струва грошове! Ако се разболееш — дай малко пари на вълшебник, ще те оправи по-добре от кой да е лекар-професор. Ако ти се иска цивилизация — настанявай се край железницата, от джуджетата можеш си прокараш и топла вода, и даже ток. Аз мисля нужника да го направя с отопление. Това не е ли раят, Витя!
— Доколкото знам, тук избухват войни — отбеляза Виктор.
— Ха, войни! Много по-рядко, отколкото у нас! И данъците, ако се помисли малко, са съвсем човешки. А такива неща като ченге да те млати с палката за щяло и нещяло — Николай въздъхна, — никога! Даже елфите… абе нищо, че се оказаха такива говеда, голяма работа. Сега, откак се замогнах, често ги наемам да ми посвирят и попеят. Съберат се в градината и като почнат, леле! Пък аз си седна на терасата, пийвам си биричка, мезя си сланинка — наслада!
Трапезата продължи още към половин час. Николай не забравяше да си долива в халбата и неуморно описваше на Виктор предимствата на Средния свят. Тиел се усмихваше леко подигравателно, а спътникът й предпочиташе да мълчи.
Нещо тъжно имаше в този млад мъж, землякът.
Навярно, ако наистина беше привикнал към елфите, или се бе присъединил към джуджетата-железничари, или беше опитал да стане вълшебник — може би Виктор щеше да изпита радост за него. Но осъществената мечта на Николай — да плаща за елфически песни и да ги слуша на по бира… Нима всички, идващи от Опаката страна на света, в действителност се оказват не чак толкова запалени поклонници на чародействата, колкото би било редно да се мисли? Едно е да си въобразяваш свят с жива магия, а съвсем друго — да се опиташ да живееш в подобна реалност.
— Хубаво — рече Виктор. — Мисля, че ни е време за почивка. Трябва ли да се стои на нощна вахта? Или…?
— Не, разбира се! — Николай потупа буренцето. — Заклинвам щурвала и водата сама ме носи. Целият майсторлък е да гледаш да няма течове. Хайде по още едно?
Виктор поклати глава.
— Е, почивайте тогава. Сега ще ви дам зебло… — с колеблива крачка Николай се помъкна към шкафа, откъдето извлече стегнато навит тънък сламеник, поколеба се и добави прашно вълнено одеяло. — Каквото Бог дал, дет’ се вика… палубата е ваша.