Подготовката за път й отне съвсем малко време.
Намирането на Убиеца не бе трудна задача. Със сигурност той е поел по канала на юг. Което значи, че Котката ще го прихване преди да е пристигнал. Ритор не би се решил на атака, докато Убиецът е на вода. Но за Котешкия орден тази стихия сега не е враг.
На излизане Лойя раздразнено тръшна вратата. Златистият пул трепна, катурна се… но вече нямаше кой да види на коя страна е.
— Оставате тук — разпореди се Ритор. — Аз отивам при Огнените. Няма време за влакове, ще летя. Сандра, Асмунд — важното е да не изпуснете Убиеца. Не нападайте, нищо не предприемайте, нищо! Само го следете, разбрахте ли? Изчакайте Джонатан и отряда му, а аз ще доведа Огнените. Ясно? — магът огледа притихналите си хора. — Сандра! Оставаш да командваш. Отговаряш с главата си… макар да не обичам такива думи.
— Не се тревожи, Ритор — мрачно обеща вълшебницата, — нито един от тези хайверчета няма да сгафи.
Часът на Силата бе близък. Вятърът послушно изду невидимите криле. Ритор се откъсна от земята.
Владенията на Огнения орден се простираха на крайния юг на Топлия бряг. Орос бе малко градче, притиснато между планините и морето, докъдето дори упоритите и трудолюбиви джуджета не бяха успели да прекарат своя железен Път — последната южна гара бе на територията на Въздуха. За по-безопасно Ритор направи голяма дъга, заобикаляйки околностите на Стополие.
Ласкавото море лениво търкаляше вълните си към полегатия каменист плаж, над който тъмнееха вечнозелените кипариси и други дървета, вече пооголили клоните си. Огнените обичаха растения, градчето им тънеше в цветя, докарани от далечната родина и опазени до ден днешен. Те цъфтяха и през зимата — на открито и в оранжерии, за радост на очите.
Огненият клан владееше най-мощната бойна магия и затова адептите му гордо пренебрегваха укрепленията. Градчето не бе опасано със стени, ровове и бастиони. Но в нито една война никой не бе съумял да превземе столицата на ордена. Случваше се Огнените да губят битки, но владенията им оставаха недосегаеми за враговете — защитата им не се огъна нито веднъж. Понякога Ритор им завиждаше — Въздухът не можеше да си позволи подобна откритост.
От височината на полета си магът виждаше чисти бели къщи с керемидени покриви, спретнати улици. Всички магически съоръжения на клана се криеха дълбоко под земята, на повърхността оставаше онова, което не им беше жал да загубят. Огнените нямаха дори тържище. Близките земи, с упорит труд отвоювани от скалите, бяха предоставени на красиви градини, декоративни дървета и непроходими гъсталаци. Всичко необходимо за живота кланът получаваше по море или през единствения тесен планински път. Огнените бяха много богат орден, ленните им владения се простираха далеч на север, те не познаваха недоимъка… макар че след понесените загуби…
Единствената висока постройка бе стражевата кула, всичко останало се притискаше към гънките на терена, прикрито от насаждения, щедро напоявани с акведуци от планините.
Ритор не се криеше и Огнените забелязаха летеца. На високия иглен фар, на върха на който гореше Неугасимият огън, се появи сигналчик. Дълъг език зелен пламък се издигна към небето, почти докосвайки облаците — знак за отворен път. Без това позволение дори Ритор не би пробвал здравината на защитните заклинания на този Стихиен клан.
Виражирайки за приземяване, магът безпощадно се укоряваше задето поради вечния недостиг на време не бе посетил Огнените по-рано. Отношенията между клановете им бяха далеч от идилични — най-верните привърженици на Крилатите Владетели не простиха на Ритор гибелта на великия род. Заради това напрежение бяха нужни дългите преговори и уговорката за среща на ничия земя край древния замък, от което така коварно и майсторски се бе възползвал Торн…
Проклетото недоверие. Колко животи бяха погубени заради него и колко още щяха да бъдат загубени!
Зеленият пламък освен разрешение за навлизане в териториите на ордена, представляваше и категорична заповед за кацане. И забрана за всякаква магия, щом краката му докоснат земята. В противен случай пристигналият би се смятал за враг с всички произтичащи от това последици.
Разбира се, Ритор се подчини.
Красивите изящни къщички на клана до една бяха закичени с черни траурни знамена. Орденът скърбеше за убитите от Торн.
Ритор усещаше прицелите на поне петдесет бойни заклинания. Огнените бяха готови за незабавен бой и нямаше да се поколебаят да ударят с всичко, което имаха.
Малкият площад на края на града, обкръжен с кипариси, изглеждаше безлюден. Ритор се приземи и остана неподвижен. Стоеше спокойно и чакаше. Огнените имаха всички основания да го подозират в предателство. Разбира се, по обичайния начин трябваше да започнат дълги преговори с участието на посредници — например, същите онези Котки, но сега нямаше време за подобен лукс. Иззад дърветата се чу заповеднически глас: