Да, баба му винаги знаеше дали той наистина спи или се преструва. И винаги го наричаше с пълното му име. Никакви „Витенце“ или „Витюша“, които така сърдят малките момчета. Да, с баба Вяра бе хубаво и в същото време страшничко. Той можеше да излъже майка си или баща си, но дори не се опитваше да преметне баба си и за най-незначителната дреболия…
— Вярваш ли ми? — неочаквано запита Тиел.
Виктор сви рамене. И честно отвърна:
— Не.
В таблото нещо изпука и токът угасна.
— Често ли става така? — с жив интерес попита момичето в мрака.
— Дръпни се от предпазителите — той напипа ръката и и я помъкна обратно в стаята — Стой тук.
Натъквайки се на всяка крачка на различни предмети и стени, той се добра до кухнята и взе да търси свещ. Край, стига толкова война с инсталацията. Утре трябва да извика електротехник.
Свещта не се намери бързо. Защо и след цели пет години не се е научил да се ориентира в собственото си жилище? Угасне ли осветлението — и стените сякаш се сближават в тъмното, а таванът надвисва и почти го притиска. А досега не е живял в разкошни и просторни къщи…
Когато най-после Виктор се появи в стаята, като пазеше с длан крехкото огнено езиче, Тиел не го чакаше на прага. Тя седеше на канапето и замислено прелистваше списание. Списанията обикновено, всъщност винаги, лежаха на библиотеката.
— Много остроумно — изтърси Виктор, поставяйки свещта на масичката. — Значи така, вече минава един след полунощ. Така че оставаш.
— Благодаря — сърдечно каза момичето.
— Там където седиш, там ще спиш. А аз — на пода. Утре отиваме у вас.
— Обещаваш ли? — настойчиво запита Тиел. И с такъв тон, все едно стопанинът на това жилище я е подмамил да влезе в апартамента и не й позволява да си тръгне. Наложи му се няколко пъти дълбоко да поеме въздух, преди да каже нещо… като при това усещаше, че в момента се сътворява една огромна глупост.
— Да. Кълна се.
— Вярвам ти — съгласи се Тиел. Остави списанието и почна да наблюдава как Виктор вади от гардероба одеало и възглавница, постила си на килима в онзи ъгъл на стаята, който отдавна бе запазен за окъснели приятели. Слава Богу, девойчето не се натисна да помага, защото Виктор и без това беше достатъчно нервен.
— Постелята ми е чул на боен кон — мрачно изрече той, сядайки върху сгънатото надве одеало.
— Знаеш да яздиш? — оживено реагира Тиел.
Той даже не понечи да отговори. Изправи се и се пресегна към свещта. Пръстите му вече мачкаха дребничкото листенце пламък, когато зърна, че Тиел се изхлузва от пуловерчето си, което се оказа облечено на голо.
По дяволите! Сега това какво е — абсолютно простодушие, или цинична развратеност? Тиел още е в такава възраст, в която подобно поведение все пак не означава пряка покана… а от друга страна вече не е в невинните години, в които това не значи абсолютно нищо.
Струваше му се, че изобщо няма да мигне цяла нощ. Но сънят долетя веднага щом Тиел спря да се върти, намествайки се на канапето. Все едно нищо удивително не се е случило, сякаш спеше напълно сам и в безопасност.
Сънува умиращ кон, красив бял жребец, който лежеше на зелена трева. Бойният чул, изплетен от метални пръстени, беше набучен с къси дебели стрели. Конят трепваше конвулсивно, вдигайки бялата си муцуна, окървавена и от други рани. В сините очи на животното светеше съвсем човешка мъка. Виктор се наведе над коня и го погали по шията. А после му преряза гърлото с къс широк нож.
Откъм противоположната страна, точно както го беше учила баба Вяра.
В движенията й присъстваше грация, недостъпна за човек. Лойя Ивер, предводителката на клана на Котките, докосна с тънкото си пръстче златната пудра, небрежно насипана в груба дървена чаша. Мил контраст на разкош и простота… стига да забравим, че розово дърво не расте в Средния свят.
— Почваш да приличаш на кукла — подхвърли от басейна Хор. — Стига си се цапотила, Лойя.
Жената сякаш не го чу. Прокара пръст над окото, оставяйки бляскава златна следа. Лицето й, гримирано със сапфир, злато и сребро, наистина придобиваше кукленски вид. Тъмносини очи, златиста коса, матовобяла кожа — всичко това бе карикатурно подчертано със същите цветове.
— Не те ли хваща сърбеж от тези боклуци? — попита Хор, раздразнено повишавайки тон.
— Хваща ме — призна Лойя.
— Ами спри да се цапаш.
— Красотата е по-скъпа.
Хор издаде цвилещ звук. Или се смееше, или се възмущаваше.
— За какво ти е това, Лойя?