Съветът замълча — словата на госта не бяха новини за тях.
— И нещо повече… — каза Ритор след кратка пауза. — Може би това ще зарадва сърцата ви, Огнени. Исках да обсъдя с Навахо нещо, но не успях. Дълги години бяхме отчуждени и дори враждебни… заради Онзи, който е на път да се завърне. И този факт е също толкова достоверен, колкото това, че името ми е Ритор.
Съветът отново не пророни и дума, но по слепоочията на Сивард блеснаха капки пот.
— Искаш да кажеш, уважаеми Ритор, че… — младият вълшебник не намери сили да довърши изречението. Събеседникът му кимна:
— Да, идва времето на Дракона.
„Каква зла ирония! Та същите слова бях казал на маскираният Торн! Слова, предназначени за Огъня!“
— Крилатият Владетел е готов да се завърне — повтори Ритор. — Именно това желаех да обсъдя с Навахо. Ние твърде дълго си нямахме доверие… и ето какво се случи. Предводителят ви е мъртъв, а ние стоим на прага на навярно най-жестоката война от времето на Изхода. И още нещо — Природените подготвят свой Дракон — Сътворен…
Нямаше друг начин — налагаше се да повтаря вече казани неща. Казани, но пред други уши.
Съветът на Огнените слушаше внимателно и с почитание, не прекъсваше, спазваше етикета, полагащ се на толкова висок гост. Но Ритор чувстваше — мислите им се въртяха само около едно: Драконът се завръща! Разбира се. Орденът най-дълго от всички пазеше верността си към Крилатите Господари. Преди много години Ритор получи посвещението си в магията на Огъня тайно. Поддържаше го малка група, в която Сивард не влизаше.
Никой не го запита дали е уверен в изводите си. Щом маг от първа степен казваше, че Драконът се връща, значи това бе истина.
— Променил си мнението си, Ритор, така ли? — не се сдържа Сивард. Само той говореше, останалите членове слушаха, но в грамадното черно огнище пламъците ставаха все по-ярки. — Сега вече поддържаш Владетеля? Значи си проумял, че постъпката ти е било черно и гнусно предателство? Признаваш ли го, Ритор?
Въздушният хладно погледна Сивард. „Не се говори така с магьосник, който е предводител на орден, момче…“ Но се постара да скрие гнева си. Мисията бе прекалено важна, за да си позволи да се сеща за самолюбието си.
— Не разбирам какво отношение имат думите ти към темата на нашата беседа, Сивард. Събрали сме се да обсъждаме миналото или ще гледаме в бъдещето? Стореното е мъртво и не може да се върне. Предстоящото обаче заплашва да ни помете всички. Разбираш ли това, почитаеми Сивард?
— Ако не беше предишното ти усърдие, Ритор, сега не бихме били изправени пред избор — също студено му възрази Огненият. — Крилатият Господар щеше да ни е надеждна защита от Природените, те изобщо не биха посмели да атакуват. Не би избухнала междукланова война, не бихме се скарали с Торн, Навахо щеше да е жив… Разбираш ли това, Ритор? Разбираш ли, че тъкмо ти си виновен за всичките ни беди?
Ритор стискаше зъби. Не бе прилично да прекъсва маг на Съвета, още повече — глава на клан. Изчака Сивард да замълчи и отвърна:
— Чакаш от мен оправдания, почитаеми Сивард? Но ти не ме питаш, ти ме заклеймяваш. Какво искаш да направя? Да се покайвам, да пълзя на колене, да си посипвам главата с пепел? Не разбирам, прощавай.
Огненият не очакваше подобен отговор. Той отвърна, потулвайки объркаността си:
— Нима смяташ, че е редно да ни молиш за помощ, без да се разкаеш?
— Ако съветът на твоя клан ми откаже помощ, аз ще си тръгна — в гласа на Ритор този път имаше истински мраз. — Ако Съветът на клана реши да ми отмъсти… за Крилатия Владетел, аз съм готов. Но ще поискам стриктно съблюдаване на дуелния кодекс. Буква по буква. И ще ви се наложи или да ме убиете с подлост, или да излъчите мой противник. Но във втория случай — Ритор криво и застрашително се усмихна, — предупреждавам, че противникът ми ще си изпати, който и да е той. Във всеки случай с теб, Сивард, ще се справя без проблеми, стига да се биеш честно.
— Ами ти, ти честно ли надви Последния Дракон!? — викна Сивард.
— Предизвикателство ли ми отправяш, маг втора степен Сивард? — повиши глас Ритор, ставайки на крака.
Сивард се смути. Беше дал воля на гнева си и бе попаднал в собствения си капан. Дуелът с Ритор беше равнозначен на самоубийство. И то при още необявена, но вече реална война с Водните.
Ритор издържа няколко секунди мълчание. Даваше си сметка, че Сивард не можеше да отстъпи, без да подрони авторитета си. Затова каза:
— Ако Съветът настои, готов съм да поднеса извиненията си. Съжалявам за това, че беседата ни се изроди в кавга. Няма да пея вдъхновени оди за свободата…