Съветниците се спогледаха, но преди някой да отвори уста, девойката неочаквано попита:
— Ще летим ли?
Във въпроса й, уж делови, Ритор почувства стаено детско предвкушение — очакване на удоволствие от чужда и неподвластна й магия.
Въздушният вълшебник се усмихна:
— Разбира се. Само трябва да изчакаме часът на Силата.
ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
— Абе, ти какво си намислил, а?
Виктор усещаше, че го дърпат за рамото. Ала сънят му беше толкова сладък…
— Ставай! Ставай веднага!
Накрая се предаде и отвори очи. Лакомника надвисваше над него, като суетливо припляскваше с пухкави ръце. По лицето му се четеше направо истинско страдание.
— Какво правиш, какво правиш! — забърбори, щом видя, че Виктор се е събудил.
— Какво има?
— Амчи, ти така и така спиш!
Виктор въздъхна и седна. Потърка очи.
— И какво като спя? Писна ми от теб. Майтапите ти са селски и тъпи, развлечения — никакви. Майната ти. По добре ще си остана на брега.
Лакомника отваряше уста като риба на сухо. Накрая се окопити и даде и словесен израз на възмущението си, като заразмахва ръце:
— Как така — никакви развлечения?! Мисли какво приказваш! Никакви!
— Мисля, брато, мисля — мрачно отвърна Виктор. — Говори ми в пари, пич.
Лакомника обаче вместо да се обезкуражи от иронията, се зарадва и в тон му отвърна:
— Без ташак?
Нещо във Виктор се пречупи. С удоволствие би изтърсил нещо такова, от което в нормално настроение сам би се изчервил.
Лакомника разцъфтя:
— Ха така! Такъв вече те обичам!
И преди събеседникът му да се опомни, дебелакът го удостои със снизходително потупване по рамото.
— Такъв те хваля, такъв те харесвам!
Виктор се изправи. Заплашително погледна отгоре-надолу:
— Какво ти трябва от мен?
— От теб? За мен? Нищо… — Лакомника сведе очи. — Просто ми допадаш… и разбирам, че не е гот да ти се натрапвам… ама харесваш ми и това е! Нищо не мога да направя със себе си! Искам да ти покажа туй-онуй, съвет да ти дам, на живот да те открехна…
— Благодаря, скъпи. Нямам нужда.
— Сигурен ли си? — хитро намигна Лакомника.
— Сигурен съм.
— Ама не си убеден! — тържествуващо го засече грозният досадник. — Знанията никога не са излишни. Вместо да се валяш тук, що не се разходиш из гората, а?
— И какво като се разходя? Пак нищо няма да успея да видя и да разбера! Знам ти номерата.
— А ти защо пеш се мъчиш, само си хабиш обущата? — порази се Лакомника. — Да, наистина, разбирам те. С кракомобил и за седмица няма да стигнеш…
— Транспорт ли ми предлагаш?
— На теб? — престори се на изплашен дебелакът. — Как бих се осмелил, недей така! На теб — транспорт! Та ти вече си… — и грозният тлъст палячо разпери ръце, тромаво затропа с крака, като при това бучеше с уста.
След няколко секунди Виктор съобрази, че Лакомника се опитва да имитира претоварен самолет, който все пак е решил да излети на всяка цена. Отвори уста да каже нещо, но дебелакът го изпревари, като рече, намигвайки:
— Хайде… хвръквай. Над гората, над гората, докато не видиш бял пушек. Там кацай… и гледай.
— Вече не съм момче, за да летя насън.
— Е, опитай де! — ободри го Лакомника. — Уж издържа Въздушните, пък те е страх криле да размахаш, бива ли такова нещо?
Сега дебелакът беше влязъл в ролята на американски филмов сержант. Уж лош и зъл, а всъщност — душа човек! Хем знае кога да похвали, хем винаги наказва новобранеца за негово собствено добро, само и само от киртака човек да стане. И затова го кара да мие по цели нощи казармата и да прави лицеви опори на припек слънце — за добро, естествено…
Виктор изпитателно изгледа Лакомника и изведнъж почувства, че е готов да се поддаде на изкушението. Да полети? Защо не? Нали е насън… Вече си припомняше усещането за полет — в безумието на чуждите спомени, в раните от изгоряло на чуждата памет. Почти вълшебни усещания — пък били те и съпроводени със страха, че го преследва огнедишащо чудовище…
Виктор бавно вдигна ръце и зърна присмехулно извитите устни на Лакомника.
Не така! Не като изобразява надрусан летец или като се преструва на самолет!
Просто ще излети.
Протегна се с цялата си душа нагоре, към ниското мъждукащо небе. Към мътната мараня, захлупила света.
И позволи на въздуха да го издигне нагоре.
Лакомника изруга. Вече далеч долу, на земята. Отдалечаващата му се муцуна погрозня още повече от ярост.
Виктор летеше.
Лежеше върху невидима опора, безкрайна лента над брега, гората, планините и морето. Сякаш се плъзгаше по въздушен мост, възнесъл се над света, сякаш яздеше сляпата мощ на стихията.