Усещаше всяко движение на въздуха: урагана, вилнеещ над морската шир, който късаше платна и огъваше мачтите на заблудена корвета… торнадото, което като ненаситен хобот раздробяваше крехки къщички… самума, който хвърляше нажежен саван върху нещастен керван…
Въздухът го люлееше като нежни майчини ръце, докато го носеше над гората. Послушен въздух, окован, готов да се подчини на всяка заповед.
Виктор се засмя — толкова лек и приказен беше този полет. Чувстваше се, че е станал едно с въздушния океан. И нека е само насън. Нека е за миг.
Лакомника продължаваше да беснее долу. Отначало тропаше с крака — досущ като капризно дете, а сетне в изблик на яд грабна полузаровена в пясъка канара и я запрати в морето. Уха, силен бил изродът…
Виктор дори не успя да се замисли. Протегна нещо безплътно от себе си, докосна морето, поемащо във водите си канарата. Напипа пулса на устремилата се към плажа вълна — стегната, потръпваща на място сила. И посрещна грамадния камък с удар.
Канарата тъкмо се гмуркаше, но трепна — и изхвърча обратно.
И тежко се заби в брега пред Лакомника, който нелепо и смешно отрипна настрани. А така, не се надувай, урод нещастен…
А въздухът го понесе нататък. Мерна се полянката с изоставената къща. За секунда го зачовърка идеята да се приземи и да провери дали стопаните не са се върнали. И самото желание го накара тутакси да загуби височина.
Не. Само напред. Лакомника разправяше за някакъв бял пушек.
Наистина, в далечината край подножието на планините нещо димеше. Само че не беше бяло. Точеха се сиви, черни и лилавеещи къдели, сякаш догаряше бунище.
Виктор ускори полета си. Оказа се неочаквано лесно и без особени усилия. Даже не чувстваше насрещния вятър. Въздухът се разтваряше пред него като завеса. Виктор стремително се приближаваше към източника на пушека, който се издигаше на стълбове… а долу трепкаше пламък…
Усети болка. Рязко пронизващо убождане. Така реагира сърцето, обхванато от ужас и отвращение, когато очите са съзряли нещо… нещо непоносимо…
Димната пелена се клатушкаше и диплеше съвсем близо. Виждаше се какво гори.
Град!
Покрити със сажди, някак изкълчени сгради. Не като постройките в Средния свят, по-скоро типичните за Опаката страна. Бетонни игли, които биха били уместни за американски мегаполис. Вилни зони, квартали с ниски кооперации — всичко излизано от огъня до фундамента. Геометрично разчертан жилищен комплекс със съвсем руски облик, разплул се не вертикално, а хоризонтално. Намачкан и нацепен асфалт. Езерце от нещо стопено, което сигурно е било бензиностанция. Градът не предизвикваше някакви конкретни асоциации, но в същото време изглеждаше познато. Един такъв усреднен, космополитичен град…
Виктор пикира надолу и кацна по средата на широк булевард. Асфалтът бе мек и лепкав, белязан с дълбоки следи като от тракове на танкови вериги. Дирята опираше в слегнала се настрани къща, в стъклените останки на витрина.
Господи, какво става тук?
Виктор пристъпи напред. Въздушният пашкул около него се напрегна — невидимите му доспехи, предпазващи го от огъня и пушеците… В околните сгради умираха пожари, изяли всичко горливо. От стените на съвсем разрушен пететажен блок стърчеше усукана тръба. Немощен венец син пламък агонизираше над нея, газопроводът вече се беше изтощил.
Виктор като омагьосан тръгна по улицата.
В развалините на блока нещо изхрущя — звукът беше безобиден и не стряскаше, така се чупят под нозете на възрастен човек детски играчки, така пукат сухите съчки в гората. Обърнатата към Виктор стена потрепери и се срина навътре, като оголи празно пространство вместо килийките на апартаментите, вероятно унищожени от взрив или превърнати в прах от огъня. Само на едно място, на височината на третия етаж се виждаше увиснала върху останките на носещите железобетонни греди стая. Беше като одрана, задръстена с прегоряли трески и някакви отпадъци. От тавана бяха се провесили бетонни сталактити. Като подигравка към разума, в помещението беше оцеляло леглото — древно метално съоръжение с мрежа от сегменти, почерняло от бушувалите пламъци.
В някакъв неосъзнат изблик Виктор рязко изпъна ръка — нещо гавраджийско, нещо предизвикателно имаше в тази запазена в изпепеления блок стая. Вятърен пестник халоса кревата и той избухна като метални стружки в колба с кислород, превърна се в огнена локва.
Някакъв звук накара Виктор да се обърне назад.
Посред улицата стоеше куче. Беше едро — я доберман, я ротвайлер. Озъбено, с окървавен гръб. Някога добре храненото и яко псе, в момента се намираше в окаяно състояние. Дори озъбената паст не беше знак за заплаха, а вик за помощ.