Виктор приклекна. Протегна ръка, гледайки кучето в очите.
Песът неуверено пристъпи напред. Опита да помаха с чуканчето от опашката си.
— Зле ли си? — тихичко рече човекът. — Ела насам. Добро куче, добро…
Ала песът изведнъж заскимтя, обърна се и хукна да бяга.
— Не вярваш?… — промълви подире му Виктор. — И аз на твое място не бих вярвал…
Рухна още едно здание. Този път значително по-шумно, като плисна наоколо вълна прах, боклуци и сажди. Облакът обаче заобиколи пришълеца, обгърна го по границите на въздушната му броня.
— Е, нагледа ли се?
Лакомника стоеше зад гърба му. Дишаше тежко, бършеше пот от лъсналата си от влага физиономия. Изглежда не му е било лесно да настигне гостенина си.
— На кое? — надигна се Виктор.
— Да бе, вярно… — дебелакът подчертано се прозя. — Какво толкова има да се гледа? Май никой не е останал… ох! — Лакомника се втренчи над рамото на събеседника и поклати глава. — Ох… излъгах те.
Виктор проследи погледа му. Вече не се боеше от предателски удар, господарят на неговите сънища очевидно не целеше нещо такова, а освен това вярваше в неочаквано появилата се Сила на Вятъра.
Към тях се приближаваше човек. Юноша, точно на наборна възраст — деветнайсет-двайсет, там някъде. Кльощав, навярно късоглед. Имаше маскировъчна униформа, която беше толкова изцапана и обгоряла, че не бе възможно да се определи на коя армия принадлежи — или също бе усреднена, както градът наоколо. Да, автоматът му беше „Калашников“, но този предмет е твърде популярен в света на Опакото. На гърба си младежът мъкнеше импровизирана раница, торба с отрязани отвори, от които висяха крака. Войникът влачеше безжизненото тяло на свой другар, също толкова млад. Главата на мъртвеца безволно се люшкаше, а по униформата му бяха избили големи тъмни петна.
— Ще стигнем… — мърмореше войникът. Намираше се далеч, но услужливият вятър донесе до Виктор всяка негова дума. — На една пишка място сме, как да не стигнем, а?
Младежът сякаш не забелязваше двамата наблюдатели. Продължаваше да приказва с толкова прегракнал глас, сякаш отдавна не бе пил вода, беше си дерял гърлото в крясъци и бе казал всичко, което можеше да се каже:
— Ще им поискаме сметка… така да знаеш. И за момчетата… и за нас. Само да стигнем… то не е далеч, още малко остана…
Мина прокрай Виктор и Лакомника, като едва не се бутна в тях. Виктор даже му стори път, но в следващия миг видя, че е било излишно, защото войникът мина през ухиления Лакомник, без изобщо да реагира. В същото време момъкът не беше призрак — чуваше се как влачи крака, как подрънква автоматът, който закачаше с пълнителя токата на колана, усещаше се мирис на пърлено, на кръв и пот.
— От кого ще иска сметка? — попита Виктор през зъби.
— Ново здрасти! Откъде да знам? — порази се Лакомника. Небрежно облегнат на стената на близката сграда, дебелакът чоплеше с крив нокът куршумена рана в бетона. — Толкова ли е важно кого точно ще мразиш и от кого ще се страхуваш?
Срина се още едно парче от стената на блока, но Лакомника даже не трепна. Изчовърка сплескания куршум и почна да го мачка в пръстите си. Каза критично, загледан в гърба на отдалечаващия се войник:
— Фантазийката тук е баналничка. Градове горят, къщи се рушат. Деца плачат, жените — изнасилени, мъжете — прегазени…
— Фантазия ли?
Лакомника се замисли. Парчето олово в пръстите му придобиваше първоначалната си форма, зададена му от заводския калъп.
— Е, не е съвсем фантазия — призна без желание, — прав си сигурно… — Очите му припламнаха в алчно любопитство: — Защо, да не ти се е случвало? — и Лакомника завъртя китка в кръг, сякаш представяше (или предоставяше?) на Виктор околния пейзаж.
— Не. Не…
Лакомника разбиращо закима.
— Той… ще стигне ли? — кимна към войника Виктор.
Момъкът тъкмо се беше спънал и паднал. Бавно се размърда, мъчейки се да се изправи. Мъртвият товар му пречеше…
— Абе какво значение има!? — избухна дебелакът. — Засягат ли те приключенията на това тяло? А? Мислиш, че е от „добрите“?
— Не знам.
— Видя ли! Стърчиш тук… зяпаш… Ех!… Нали ти казах да летиш към белия пушек? Белия! Той е по-нататък.
— И тук ми е интересно — отсече Виктор. Каза го и сам почувства колко неуместни са тези думи. Интересно ли? Наистина, какви ги плещиш, Витя…
Ала Лакомника веднага омекна:
— Е, щом е така… гледай тогава, изучавай. Няма да те принуждавам…
Обърна се и тромаво закрета право към димящите вътрешности на сградата.
— Ей, да не изгориш? — провикна се Виктор.