Лакомника само се захили, като се потапяше в дима:
— Не се коркай… Гледай себе си…
Виктор плю от досада, проклинайки се за неуместната си загриженост. Кой е той, че да дава съвети на грозния обитател на страшните сънища какво да прави!
Замисли се. Да хвръкне да потърси „белия дим“? Не, нямаше повече желание да обикаля из този откачен свят. Може би последните думи на Лакомника бяха предупреждение? Разтревожи се. И може би защото нямаше основателна причина да се безпокои, чувството бе още по-неприятно.
Огледа се — и улови чужд поглед. На поръсенния със стъкла асфалт под някогашна витрина седеше рижа котка с пронизващо-сини очи. Тя го наблюдаваше замислено и изучаващо, както могат да гледат само хората… и котките…
— Пст! Махай се! — рече Виктор, леко стъписан от собствената си реакция. Бездомното куче беше далеч по-непредсказуем съсед, отколкото една безобидна котка, но пък не беше предизвикало страх…
А котката вдигна лапка — все едно понечи да тръгне… или да му помаха за здрасти. Ама че работа! Вече почнаха да му се привиждат съвсем неприкрити щуротии! Стига!
Разбра, че е време да се събужда.
Навярно му помогна страхът. Помогна му вгадяващото чувство, навявано в душата му от мъртвия град.
Изплува от съня така, както гмуркач изскача от ледена вода. Усети, че лежи върху твърдата палуба, завит с бодливо одеяло, а до него спи и излъчва топлина Тиел. Рязко седна, пробуден напълно.
На около пет метра в посока към кърмата на шлепа стоеше млада жена. Много привлекателна, грациозна дори в неподвижността си. Златисти коси, много нежна матова кожа, очите — големи, сини, внимателни и изпитателни. Направо котката от сънищата преди малко!
Неочакваното сравнение не го развесели.
Виктор беше убеден — в тази жена имаше нещо от маговете-убийци. Може би не толкова кръвожадно, но не по-малко могъщо. Сила! Именно — Сила. Превъзхождаща онази, която е дадена на обикновения човек.
Лойя чакаше на брега на канала. Беше уморена, на края на силите си, но пък за сметка на това уверена, че е изпреварила всички Стихийни. Ритор не би устроил засада някъде наблизо. Не, този изключително опитен и умен маг най-вероятно щеше да причака жертвата си по пътя към твърдината на Земния клан. Разумно решение — пътят е един-единствен, Убиецът нямаше къде да се дене.
Само че Ритор не беше включил Котката в сметките си и това приятно гъделичкаше самолюбието й. Като чевръсто гущерче тя се шмугна през опасната бодлива гора от чужди планове и кроежи, остана незабелязана (или подценена) от всички — за да започне от един момент нататък своя собствена игра.
Лойя не се страхуваше, че ще изтърве нужния й човек. Неговата Сила, макар и дремеща, тя би усетила безпогрешно. Заклинанието за внимание я изтощаваше, но Котката издържаше натоварването буквално на инат. После щеше да си почива. Сега бе дошло време да се раздава, без да се пести.
Покрай нея като перли на огърлица се точеха салове и шлепове. От тях й подвикваха, питаха я накъде се е запътила, канеха я на борда. Нищо чудно — млада жена, сама… И таралеж би схванал с какво си изкарва хляба тая засукана мома… Със сигурност щяха да я откарат за където и да пожелае, но срещу определени услуги…
Ако не беше цялата треска с преследването и надпреварването, вероятно Лойя би се замислила над някои предложения, и поне две от поканите би приела. Но, разбира се, не и при днешните обстоятелства.
Тя се взираше в ивицата на канала и напрегнато отсяваше преминаващите аури. Празно… празно… и тук също… Тук пият, там… аха, там се любят, при това толкова сладко… Въздишка. Така, на онзи шлеп спят, под брезента на този сал играят на вързано… не е това, не е, не!
А после… сякаш пламък опари мислите й! Обикновено, нищо и никакво корабче с надуто име „Елберет“. Ала от палубата на шлепа… лъхаше… и то как!
Лойя прати предпазливостта си по дяволите и с един скок, достоен за пантера, се озова на корабчето. Прелетя над десет метра набръчкана от вълнички вода, без даже да се засилва. Стоящият на щурвала млад мъж изумено я зяпна. Мина секунда, две, три… Високият кльощав капитан на шлепа най-сетне съобрази, че обикновен човек не е способен на подобна акробатика. Незабавно се поклони, засуети се… Магьосницата прецени, че няма смисъл да се преструва.
— Изчезни — полугласно му заповяда тя. — И не си подавай носа, докато не ти позволя.
— Вече ме няма, вече ме няма, госпожо…
За всеки случай Лойя запечата люка с простичко заклинание, та у собственика на корабчето да не надделее изкушението да подслушва. Бегло проучи шлепа, долови слаба струйка наркотик, гнусливо се намръщи, но реши да не се заяжда.