Ама естествено! Как можа Ритор така да подцени врага! Беглецът си беше извадил поуки от случилото се в Хорск. И беше кривнал от друма, вървеше по обраслите странични пътечки, от чифлик към чифлик, през изоставени ниви, през празни градини… Разбира се!
Вярно, все пак беше сбъркал. Не познаваше местността и пътеките го бяха върнали опасно близо до друма.
— След мен! — изкомандва Ритор. Като че ли нямаше да е трудно да го настигнат.
— Е, какво ще кажеш сега, Ритор? — чу се гласът на Лойя Ивер.
— За втори път ми помагаш, Лойя — магът взе жената за ръцете. — Няма да го забравя. Когато всичко свърши… ще ти се отплатя за добрината. Длъжник съм ти, но няма дълго да остана такъв.
— Ще почакам — усмихна се тя.
— Сега бързаме… Идваш ли с нас?
— Разбира се, уважаеми Ритор — сви идеалните си рамене жената. — Нима бих могла да остана встрани?
…Шеметен бяг през гората. Дълъг, труден, неспирен зиг-заг, който топеше силите им. Струваше им се, че клоните нарочно се стремят да ги ударят през лицето или да се закачат за дрехите, пътеките предателски водеха все не натам, накъдето трябваше, а корените и редките камъни гледаха да препънат бързите нозе на маговете и воините…
Ритор вече не криеше проследяващото заклинание. И с всеки миг усещаше приближаващата се Сила. Убиецът също сякаш се беше отказал да се маскира. Самоуверен, решил, че се е отървал от каишката — и край, няма грижи? Не, драги, след малко ще се убедиш, че два пъти никой не може да измами Въздушния клан.
Между дърветата от време на време се мяркаха воините, а оръженосците им все едно наистина бяха станали невидими — даже Ритор не можеше да ги забележи, без да се напряга. И още — ту отляво, ту отдясно блесваше златото на косите на Лойя.
Гората свърши изведнъж като отсечена с великански меч. Към хоризонта се точеха ниви, редувани от градини. Пълзеше тънката лента на някакъв междуселски път. И по него с бърза крачка подтичваше млад мъж с черно яке и къса сабя на пояса.
Силата на Убиеца бликна право в лицето на Ритор като отровна пяна.
— Атака! — закрещя магьосникът. И запрати първото заклинание.
Отстрани започна да вие вятър, по разораната земя се плъзна прашно торнадо, над главата на Лиз се завъртя огнено ласо…
Човекът на пътя изтърва меча си. Приклекна, плесна се по бедрата. Лицето му се разкриви в маска на смъртен животински страх.
„Ти… трепериш, гадино?! Помниш ли онези, които погуби на гарата? Моли душите им за прошка докато още имаш време за това! Или се изправи и се сражавай, както се полага на един Убиец! Аз зная, аз не съм забравил това гордо опиянение, което клокочи в гърлото от излишъка Сила, познато ми е осъзнаването, че съм обречен, че губя. И това е полет на духа! Би трябвало да чувстваш същото, защо тогава трепериш, ти!?“
Човекът падна на колене. Бойното заклинание на Ритор, невидимият вятърен сърп се стовари отвесно върху беглеца, разби защитата му, превърна я в нищо.
Ритор усети начеващите белези на стъписване в сърцето си. И почти се провикна наум, едва ли не се примоли на врага си:
„Какво ти става, Убиецо! Можеш да се биеш, съпротивлявай се! Имаш още сили, не ти остана друго, освен да си отидеш като мъж!“
Ала Убиецът не искаше да се съпротивлява. Не допускаше и мисъл, че трябва с достойнство да посрещне неизбежното. Панталонът на чатала му потъмняваше. Той пълзеше на колене към обкръжилите го воини, като кършеше ръце и виеше от страх:
— Ох, аман-заман! Ох, помогнете, хораааа!… Честен кръст тургам, чорбаджи, нищо не знам! Невинен съм язе, невинен, ваше магично благородиеееее!…
Селякът плачаше с глас. Въргаляше се в прахта, ломотеше нещо несвързано. Приближилият се Ритор усети дъх на ракия, урина и кисела пот — миризмата на страха.
Воините стояха неподвижно, без да свалят прицела си. Никой не атакуваше, но и не се връзваше на тази, може би, уловка. Чакаха нареждането на предводителя си.
Но преди него се обади Огнената, като набръчка аристократичното си носле:
— Това ли е Убиецът, учителю Ритор? Според мен това е прост джебчия с насрани гащи, който е откраднал отнякъде меч!
Въздушният заобиколи ридаещия мъж. „Къде, в името на Великите ветрове, къде тук има Сила?! Къде би намерила подслон в това жалко създание?! Или все пак това е хитроумен капан, а Убиецът само чака да отпуснат гарда?“
— Да не си понечил да твориш магия или да бягаш! — предупреди го Ритор.
— Няма, няма, няма! Лежа, лежа, лежа! Ама язе никогаш… пожали ме, чорбаджи, пожали сирачето, нищо лошо не съм сторвал, аууууу!…
— Откъде си взел този меч? — строго запита Ритор.
— Меч? Амчи язе ни калъчка, ни чекийка носим, чорбаджи! Виж, че е само тояжка… — заекна нещастникът.