Виктор избърса брадичката си, извади меча и разсече следващата диня. Тиел незабавно грабна сърцевината. Като дете той викаше на тази част, където нямаше семки, „петленце“.
Е, би ли му хрумнало само преди няколко дни, че ще кълца дини с автентичен елфически меч… със същия меч, с който уби човек! И ще мляска с доволна физиономия като прасе… Виктор се опита да почувства някакво отвращение, погнуса или поне презрение към себе си. Как може да бъде такъв?
Оказа се, че лесно.
— Хайде стига — рече той, като запрати в храсталака оглозганата тъмно-зелена кора. — Ако изям още едно парче, нощес ще се… подмокря.
Тиел хихикна. Погледна го.
— Намазал си се до ушите.
Изоставиха количката, като се отклониха за малко от пътя и спряха край плитка рекичка, която течеше през каменист терен. Даже досами водата нищо не растеше, а прахта веднага покриваше лепкавата от сока кожа.
— Ти да не си по-добре? — забеляза Виктор. Клекна на брега и се изми със студената вода. Усещаше корема си издут като барабан, а себе си чувстваше като питон, който е глътнал и слона, и шапката, и самия Екзюпери на всичко отгоре. Внезапно му блесна примамлива мисъл.
— Искаш ли — предложи на момичето, — да накарам въздуха да пъди прахта от нас? Поне ще опитам…
— Не го и помисляй! — възкликна Тиел. — Какво те прихваща! Не разкривай Силата!
Виктор замълча. Обади се след малко:
— Тиел, нали ми казваше, че всичките притеснения на Лойя струват колкото опашка от умряла котка…
— Може би и толкова не струват! Може да са глупости на търкалца!
— Да. Най-вероятно. Ами ако не са?
С подобен аргумент нямаше как да се спори. Винаги е добре да се застраховаш. Само че преди Тиел май не проявяваше чак такава предпазливост…
— Добре, няма — покорно обеща Виктор. Показаните му от Ивер хватки бяха съблазнително свежи в паметта. Беше толкова просто! Нима магията се овладява с такава лекота? Не, навярно не е за всеки. На него му помагат заложбите на Убиец, същите, заради които момичето го домъкна в този свят от Опаката страна.
— Правилно — похвали го Тиел. — Аз също ще се измия.
Беше забравил навиците й. Не успя да се опомни, а тя вече смъкваше рокличката и след секунди се плискаше с тих писък в студената вода. Брей че момиче… Никакви комплекси. Той не се извърна като глупак, нито взе да й чете конско за приличие. Напротив, проследи я с поглед. Няма какво да се лъже — хубавка е…
Опа! Ами че тя просто го прелъстява!
Тази мисъл бе обидна и тревожна. Когато млади момичета се влюбват в по-възрастни мъже, чувствата им никога не приемат крайно предизвикателни форми. Той се обърна на другата страна, за да не я вижда, обливан от мъчителните вълни на подозренията. Закъснели подозрения. Нима това малолетно девойче има място в безумната игра на маговете? Момиче от Неведомия клан?
Има.
Но от друга гледна точка — ако Тиел наистина имаше намерение да го сваля и да го върже с най-здравото въже на света — оковите на греховната любов, сплетена с гузната съвест, че се е поддал на това изкушение — отдавна би го постигнала. Още в първата нощ в страноприемницата, например, когато беше объркан и самотен, когато даже още не разбираше докрай какво се случва и реално ли е то. Би ли устоял на неопитните й (защо пък неопитните? Хм, още по-гадно хрумване…) ласки, на свежата й плът, при следващото им спане заедно — на шлепа, под снизходителния покров на нощта, както беше пийнал и уморен психически?
Или преди, когато сам я погали по лицето и се захласна в очите й…
Виктор изсумтя.
По дяволите. Даде си сметка, че желанието, абе какво ти желание — хормонът го беше подгонил, това е!
А, не. Още тази нощ, когато Тиел заспи, ще предложи на Лойя да се поразходят под луната. Под девствено чистата Луна, още неопетнена от следи на астронавти, по нежна млада тревица, която сама моли да легнеш в нея. А пък Лойя, дума няма, е доста разкрепостена жена. Толкова разкрепостена, че му идва на човек да я нарече развратна. Но Ивер живее с това, сексът за нея е също толкова естествено занимание, както учтива беседа или нуждата да се изпие чаша вода…
— Ти няма ли да се изкъпеш? — попита зад гърба му Тиел.
— Водата е студена — изръмжа Виктор.
— Тогава, да вървим — не настоя тя. Появи се пред него, облечена не в предишните си дрехи, а със сиромашката рокличка и без колебания избърса краката си. — Малко ще продължим по главния търговски друм, пък там ще намерим някой да ни качи. Нали имаме още пари?