— Ами Лойя?
— Искаш да я чакаш?
— Тя ни помоли да не продължаваме до довечера.
— Виктор! — Тиел тръсна мокра коса и седна пред него. Той неволно се усмихна на това. Мама му стара, нима е забелязала кои нейни жестове му харесват? Усмихна се и на голите й колене, също приятни… — Защо се държиш като малко момче? Защо трябва да се гърбя и за двама ни?
— Защо… какво има?
— Не вярвам на Лойя — твърдо изрече Тиел. — Хич. Първо, тя шикалкави. Премълчава разни работи.
— Възможно.
— И второ, ако маговете я пленят, тя няма да може нищо да скрие. Ще ни издаде! Опитен магьосник-разпитвач ще изстиска истината даже от умрял.
— От… от мъртвец? От друг мъртъв вълшебник?
— Мъртвите са беззащитни — отрони момичето и тонът й мигом подсети Виктор за стражите на Сивия предел. — За мъртвите не остава магическа сила… Ох, Виктор, глупачка съм, нали?
Видът й изведнъж стана самото смирение, разкаяние и смущение.
— Какво имаш предвид?
— Ами, това де… Лойя е красива жена… — Тиел срамежливо сведе очи. — И е много опитна, колкото сто хиляди жени навярно… Ти я желаеш, нали? Както го искат възрастните…
Тя запърха с мигли.
Нямаше капка съмнение, че Неведомата се преструва. Но пък какво да й каже, не виждаше как да я затапи. Момичето гледаше толкова простодушно и невинно, даже бузките й са станали алени. Колко й отива обаче…
— Тя сигурно е на поне сто години — замислено отрони Тиел. — А може и двеста да са. Маговете от първо ниво не умират от старост… Би ти било много приятно с нея, пък аз ти се моткам из краката…
— Я се!… — подскочи Виктор. — Какви ги плещиш!?
— За възрастта ли?
— За мен! Нямам време за престарели кокони! Хайде, нали щяхме да тръгваме!
До оживения участък на пътя стигнаха за по-малко от половин час, през които Виктор трижди прокле собствената си глупост заедно с хитростта на Тиел. Да, трябваше да изчакат Котката…
— Недей се цупи — каза внезапно момичето, сякаш беше отново подслушала мислите му. — Моля те. Ако на Лойя не й се случи нищо лошо, тя ще ни намери лесно.
— Белязала ме е със свое заклинание? — сухо запита Виктор.
— Недей, не се ядосвай — Тиел мило го взе за ръка. — Ти пък… А на Ивер не й трябват заклинания, тя е от клана на Котката. Да издебват, да се крият, да бягат и да лъжат — това са аспекти на Силата им.
— Аха, ясно. Ще тръгне по дирите ни. С долния си усет… — той си представи как Лойя на четири крака души пътя и без да иска се усмихна. Пък ако повярва на думите на Тиел и допусне възраст от два века… Пак му стана смешно, но той се намръщи и заплашително рече: — Но ако й се случи беда заради това, че сме си тръгнали…
— Знам, знам. Няма да ми го простиш, ще се обидиш до гроб, ще ме пратиш в сиропиталище или манастир… Не преживявай толкова за нея! Не знаеш ли, че котките имат по девет живота?
— Аха, утеши ме…
— Радвам се, че се безпокоиш за Лойя — неочаквано каза Тиел. — Много се радвам! Това е добре. Поне за някой ти пука…
— За теб ли да се притеснявам? Все едно да крия риба под чадър да не я намокри дъжд!
Така, в леко заяждане, те изкараха около трийсет минути отстрани на пътя. Сетне още половин час седяха на тревата пет-шест крачки още по-встрани. През това време покрай тях премина повече от дузина различни превозни средства — всичките впрягове, разбира се, автомобили тук още не произвеждаха и слава Богу. Но Тиел все не ги намираше за подходящи, а когато той й посочваше някоя каруца, момичето направо презрително вирваше носле. Е, и Виктор не се вдъхновяваше от перспективата да пътува заедно с пет дебели, дружелюбно хрюкащи прасета, нито намираше за светло изживяване да се вози заедно с компания весели и пияни джуджета, които пееха песни, възседнали волска кола, огромна като железопътен вагон. За разлика от земите край Сивите предели, тук изобщо нямаше елфи. Може би те не обичаха да се заселват далеч от големите гори, а може би бяха прокудени преди време от тези земи и след това не бяха пожелали да се върнат.
— Знаеш ли кое най-много ме порази тук? — каза той на Тиел. — Това как всички се погаждате.
— Кои „всички“? Клановете ли?
— Изпотрябвали са ми клановете! По колко вълшебника може да има във всеки от тях? Стотина? Хиляда? Няма друг изход, освен да се погаждате.
— Не бих казала.
— Ояли сте се, затова — отхвърли Виктор възраженията й, в това число и неизказаните. — Много ви е широко около врата, не сте живяли у нас. Ама за друго говоря. Как не са се сръфали елфи, джуджета, хора…
— Някои се сръфаха — небрежно подхвърли Тиел. — До смърт. Множество народи вече не съществуват. В планините, например, тук-там уж имало тролове, но те били доста малко. Всички, които не са били способни да се „погаждат“, са измрели.